Тъкмо си го помислих и го видях да влиза във фоайето. За щастие някой още по-досаден привлече вниманието на дебелака и той остави всички на мира, и най-важното мен.
Облеченият в карирано сако Доля спря в отсрещния край на фоайето до вратата и много внимателно огледа помещението. Дори ми се стори, че усещам хладния му поглед през дупчицата във вестника. Въпреки че това естествено беше илюзия.
Моите чудесни партньори толкова се бяха увлекли, че вече бяха някъде в залата, вероятно продължавайки започнатия с някого разговор. Е, може би така е по-добре, мигновено ми мина през главата.
Както обикновено, пред вратата на залата в последния момент настана блъсканица. Доля стоеше малко встрани и чакаше пътя да се освободи. Не гледаше към мен.
Реших да действам сам.
От тъмния ми ъгъл до Доля имаше седем крачки. Тълпата почти бе влязла в залата и той стоеше с гръб към мен. Оставих вестника на съседното кресло и с наведено лице, едва сдържайки се да не хукна, направих тези толкова необходими няколко крачки.
Бях вече на един метър от него, когато той се обърна.
Видях какъв ужас се появява в очите на човек, който се сблъсква с привидение. Той знаеше, че ме е убил тази сутрин.
Вложих цялата си омраза и цялата си сила в удара отляво, който Доля въобще не очакваше. Той не успя да се дръпне и рухна назад, удряйки главата си в касата на вратата. Всички англомани вече бяха вътре и нямаше кой да оцени скоростта, с която се срути другарят им.
Вече му бях щракнал белезниците и бях извадил от задния джоб на вносните му панталони пистолет с хромирана цев, когато отвътре надникнаха Зотов и Ломанов. Те веднага схванаха какво става, изскочиха от залата и затвориха вратата зад себе си.
Вдигнахме вече свестилия се Доля и дружно слязохме долу. Охраната някак си много пъргаво се заинтересува от нас и ми се наложи да покажа удостоверението си. Тогава те ни придружиха до служебната стаичка.
Колата от МУР пристигна след десет минути.
10 август 1994 година. Нощта и сутринта
Вчерашният ден премина в днешния без прекъсване.
От осем до дванайсет вечерта разпитвахме Доля. Отначало той се опитваше да заеме позата на невинно пострадал, после го обзе невероятна горделивост, а накрая, когато разбра, че знаем прекалено много и срещу него има свидетели, се размекна до безобразие.
Хладнокръвният убиец се оказа обикновен парцал. Макар че от обясненията му лъхаше явна „достоевщина“.
Теорията на Разколников за силната личност беше покълнала болезнено в мозъка му и бе дала гнусните си плодове. Той много подробно и почти с удоволствие описваше всичките си убийства, сред които чух познати от хрониката на „нефтената война“ имена. Наистина, Доля обясни, че не се занимава с взривове.
— Това е по специалността на Петухов и компания — високомерно каза той. — Аз работя единствено сам.
По всичко личеше, че е потенциален клиент на лудницата. Афганистан дотолкова беше разклатил психиката му, че той вече не можеше да намери пътя към нормалния свят. И се бе установил в света на престъпленията, където се чувстваше някакъв естет на убийството. Едва ли не Мефистофел.
Само че Мефистофел най-елементарно изпя всичко, което знаеше за покровителя си. Но наистина, придружи това със стабилна теоретична база.
— Господин Буцков има прекалено големи амбиции. При достатъчно ниско интелектуално ниво. Цели да стане минимум баща на нацията, а се вслушва в мнението на всякаква измет.
Разбрах, че обидата на Доля срещу Буцков означава в признанието му повече от всичко останало. Разчитал е на сериозна роля в начинанията на Буцков, а са го държали като обикновен палач — изпълнител на заповеди.
Направо малък кървав Наполеончо без власт. Тъй като цялата му власт се свеждаше до примитивната способност да убива хора.
Около полунощ имахме всички основания да арестуваме Буцков. Но най-важното — знаехме къде е. И трябваше да побързаме. Доля твърдеше, че е усетил готовността на Буцков всеки момент да се скатае от страната. А това не можехме да допуснем по никакъв начин.
Имах, меко казано, много претенции към този господин.
Извънградският дом на Буцков се намираше във вилното селище Валентиновка, знаменито с това, че там бяха вилите на Малий театър и МХАТ и по горските пътечки човек можеше спокойно да срещне, да кажем, адютанта на негово превъзходителство или например Олег Ефремов.
Александра Ивановна Романова се свърза с началника на московския ОМОН и ни отпуснаха за подкрепа взвод яки професионалисти. Тоест това за подкрепата го казвам така, образно. Вилата, която също се охраняваше от яки момчета, трябваше да бъде щурмувана именно от омоновците. Ние пък отивахме да оберем лаврите, тъй да се каже.
Читать дальше