Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— Говори като хората бе! — не издържах и креснах. — Точно затова дойдох!

Той се усмихна криво.

— Ами попитай Соснов — каза той.

Веднага се успокоих. Депутатът Соснов отдавна привличаше следственото ми внимание и не можех да не се съглася с предложението на Пилето.

Влезе един сержант от милицията и сложи пред мен бележка от Скачков. Всъщност това беше цял протокол. Той действително беше открил, че от старши лейтенант Харченко информацията за работата на Серьожа Семенихин с личните дела на агентите е стигнала до някой си капитан Ованесян, който работел с тях и държал тримата изкъсо. Той се уплашил, че грижата му за бившите колеги ще бъде разкрита, и се обадил у Мъжкия, за да го предупреди. Искал само да напуснат града за известно време. Те обаче за нещастие купонясвали с мадами и затова предупреждението било възприето много войнствено. Пилето сам разучил къде е отседнал московският следовател Семенихин и тримата тръгнали да си поприказват с него по мъжки. Чакали го във фоайето на хотела, пиейки бира. Веднага щом се появил, го хванали и го извели в задния двор. Желанието да го поизплашат прераснало в жестоко сбиване и Серьожа бил докаран в безсъзнание в болницата от „Бърза помощ“. Сега капитан Ованесян си посипваше главата с пепел и се кълнеше, че ги е взел на работа от състрадание.

Наредих да отведат Пилето в килията и излязох да се обадя на Скачков. Интересуваше ме какво е станало с останалите агенти, дадени под съд при онова паметно разследване. Скачков съобщи, че компютърната зала пак е запечатана, но първото, с което ще се заемат там на сутринта, ще е информацията за съдбата на агентите.

Полковник Коршиков излезе, като се протягаше.

— Трябва да ви съобщя нещо, господин следовател — каза той.

— Да? Слушам.

— Забравих да ви кажа — добави той виновно. — Дойде информация от Москва… Убили са вашия Бейби при задържане.

— Как? — попитах аз. — Вече?

— Да — кимна утвърдително полковникът. — Не се ли радвате?

Не му отговорих. Какво да се радвам, след като в това пътуване търсех следите на същия този Бейби, когото без мен бяха открили, или по-точно убили в Москва. Бях крайно разочарован, но намерих сили да благодаря на полковника и го помолих за кола, за да ме закара в хотела да си доспя.

На сутринта първо отидох в болницата и се отбих при Серьожа Семенихин, когото така и бяха оставили на леглото в коридора. Той не спеше.

— Намерихте ли ги? — попита той.

— Намерихме ги — отвърнах. — Вече си признаха.

— А в убийството?

Поклатих глава.

— Не са те, Серьожа. Но ме насочиха как да намеря онези… Впрочем сега това вече не е толкова важно.

В очите му се мярна тревога.

— Защо да не е важно?

— Защото — казах аз, — докато ние се ровим тук в тези лайна, в Москва са намерили и убили Бейби.

Изведнъж забелязах как той си прехапа устната почти до кръв и уплашено попитах:

— Какво има, Серьожа? Да повикам ли доктора?

Той обърна към мен бинтованата си глава с подпухнали очи и се усмихна хладно.

— Това не е истина, Александър Борисович. Бейби е жив.

— Истина е, Серьожа. Цяла Москва вече шуми.

— Помнете ми думата — каза Серьожа.

Реших да не споря с него.

Сега искаха от него подробен отчет за дейността на Алексей Дуганов, по прякор Бейби, с обезателно приложена биография, характеристика и детайлно описание на всичките му убийства. Проблемът беше, че Феликс Захарович не знаеше нищо за живота на Алексей Дуганов, освен епизодите, разказани от Аня Назарова. По всяка вероятност той се беше появил в Москва доста по-късно и в биографията му нямаше никакви следи от достатъчна физическа и професионална подготовка. Той беше просто жиголо, покорител на женските сърца и отгоре на това и пияница. Момчето беше пристигнало да си поживее красиво и беше сложно да го превърне във фатален убиец.

На помощ му дойдоха сутрешните вестници, където имаше не само изложение на проведената операция, но и предварителна информация за Дуганов. Роден в Тамбов, учил в техникум, служил в армията, в строителни войски. Женен, после разведен. У дома си се забъркал в някаква история с обири на апартаменти и заминал за Москва да се крие и да търси по-добър живот. Намерил го в лицето на Аня Назарова. Бил контактен тип, сприятелил се с всички пияндета наоколо. Жените му налитали като мухи на мед и той не им отказвал вниманието си. С малко повече ум и опит и би могъл действително да се нареди добре. Вестниците смятаха, че агресивността му е била в кръвта, но какво ги караше да мислят така, беше трудно да се каже.