Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

На всичкото отгоре се появи Ваня Лихоносов.

— Знаеш ли вече? — попита той, носейки куп вестници.

Феликс Захарович студено кимна.

— Застреляли са го при задържане. Интересно се получава, а?

— Да — каза Феликс Захарович.

— Дори не си разстроен?

— Натам вървяха нещата — сви рамене Феликс Захарович. — Какъв е смисълът да протестирам?

— Той беше най-добрият ти агент — каза Лихоносов. — Сега можеш ли поне нещо да разкажеш за него?

Феликс Захарович посочи вестниците.

— Те ще ти разкажат всичко. Защо идваш?

Лихоносов сви рамене.

— Първо, за да изкажа съболезнования. Разбирам колко се беше привързал към него.

— А второ?

— Второ, изпълнявайки решението на колегията, длъжен съм да поема длъжността твой заместник, Феликс. Разбрах се във фирмата за днес сутринта. Можем да започваме.

Това беше съвсем не навреме.

— С компютъра се оправяш — каза Феликс Захарович. — Побърникай малко сам. Аз трябва да си направя сутрешната разходка, да мина по магазините.

— Ако искаш, да отида? — предложи Лихоносов.

Феликс се усмихна благодарно, но поклати глава.

— Това ми е разходката. И без това не излизам от къщи дни наред, а ти искаш да ми отнемеш последната възможност.

Разходката като такава действително съществуваше, но през последните дни Феликс Захарович я беше позарязал. Имаше си достатъчно други грижи. Той влезе в няколко магазина колкото да отбие номера, после мина през черния вход на един от тях и излезе в двора на кооперацията, където държеше конспиративна квартира с телефонен секретар. Очакваше обаждане от Нина, но тя мълчеше и това го безпокоеше. Информацията за убийството на „Бейби“ не можеше да не е стигнала до нея. Вместо това пък беше записано гневното обаждане на хазайката от Митишчи.

— Знаете ли, Глеб Евгениевич, уморих се вече от вашата подопечна. Тя постоянно е в истерия, плаче през цялото време… Погледна телевизора, дето говореха за убийството на терориста, и оттогава плаче. Болна ли е нещо?

Седнал в служебното кресло в мизерната конспиративна квартира, Феликс Захарович изведнъж осъзна, че не е майстор на оперативните мероприятия. И въпреки че постановката с Льоша мина гладко, проблемите нарастваха с всяка изминала минута. Трябваше да направи нещо с Аня. Трябваше да се обясни с Нина. Накрая, тази квартира беше служебна, тук можеха да дойдат чужди хора и да чуят всичките му съобщения. Не беше готов сам да се противопостави на организацията.

Но трябваше да действа. Той се обади вкъщи, обясни на Лихоносов, че е срещнал свой познат и сега пие чай у тях, след което тръгна за Митишчи. Когато пристигна там, дълго чака местния автобус и стабилно го намачкаха в блъсканицата. Налагаше се да изтърпи всичко това, защото не беше сигурен дали колата му не е натъпкана с някаква електроника. Накрая се добра до нужната къща и ридаещата Аня се нахвърли върху него с упреци:

— Искам вкъщи!… Не искам да оставам тук!… Къде е Нина?… Защо го убиха, кажете ми!

И всичко това беше придружено от конвулсивни хлипания, сълзи и активна жестикулация. Феликс Захарович търпеше.

— Ти не разбираш — каза той тихо, но многозначително. — Как мислиш, кой го е убил?

— Кой? — озадачено попита тя.

— Мафията — каза Феликс Захарович. — Търсели са Нина.

— Но по телевизията казаха, че някакъв терорист…

— Това е за глупаците — пренебрежително махна с ръка Феликс Захарович. — Било е нападение на група гангстери, а чак след това са се изтресли баретите. Льоша са го убили бандитите, но за следствието е по-добре да се смята, че не е така. И ти искаш да се върнеш в такъв напрегнат момент?

Аня въздъхна конвулсивно и изхлипа.

— Не знам… Страх ме е. Защо са го убили?

— Премахнали са го като свидетел — промърмори Феликс Захарович. — Стой тук и не си показвай носа навън. Там вече са по следите им, само трябва да се изчака малко. Нина ти праща много поздрави и те моли да ме слушаш.

— Можеше поне да ми напише бележка — обидено измърмори Аня.

— Каква бележка? — засъска възмутено Феликс Захарович. — Не разбираш ли колко е опасно?

Не разбираше, но беше готова да разбере. Този проблем се решаваше малко по малко, трябваше само да поощри търпението на хазайката към „бедното момиче“, като й плати непредвидени премиални, и тя се съгласи да се грижи за нея като за родна дъщеря. Феликс Захарович тръгна за Москва.

Наближаваше обедно време и той смело се върна вкъщи — Лихоносов трябваше скоро да си тръгва.