Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— Извинявай, Ваня, задачи — каза Феликс Захарович. — Ще хапнеш ли с мен? Наистина, имам само кефир и кифлички.

— Благодаря — отвърна той не без известно раздразнение. — Порових се из програмата ти… Нима всичко това го е правил Синюхин?

— За него работеха пет института — топло каза Феликс Захарович. — Тук са заложени доста неща.

— И кога ще получа ключа? — попита Лихоносов.

— Когато му дойде времето — отвърна Феликс Захарович. — Искаш ли кефир?

— Благодаря — стана Лихоносов. — Диетата ми е по-различна. Кога ще се видим?

— Винаги съм на твоите услуги — каза Феликс Захарович.

— А знаеш ли — не го оставяше на мира Лихоносов, — въпреки че не можах да се промъкна през вашите бариери, успях да схвана това-онова. Програмата ти се развива.

— Това е невъзможно — твърдо заяви Феликс Захарович.

Лихоносов се усмихна тържествуващо.

— Е, поне успях да те учудя с нещо.

— Да, учуди ме — съгласи се Феликс Захарович. — Но засега няма да получиш ключа. Ако видиш Председателя, поздрави го.

Лихоносов измърмори нещо за довиждане и си тръгна.

Феликс Захарович спокойно си изпи кефира, замези с кифличка, прегледа вестниците, донесени от Лихоносов, и дори смяташе да си подремне. Но още след три минути отвори очи, защото разбра, че няма смисъл да се самозаблуждава. Трябваше да отиде при Нина колкото се може по-бързо.

Вече нямаше сили за обществения транспорт и след като провери дали не го следят, хвана такси. Шофьорът го изгледа с подозрение, защото имаше вид на беден пенсионер, но Феликс Захарович измърмори:

— Ще платя, ще платя…

Нина се криеше в едностаен апартамент в Югозападния район на Москва, но Феликс Захарович спря колата преди това и стигна дотам с автобус. Постоя предпазливо в съседния вход, за да провери още веднъж дали не го следят, и чак след това влезе в другия, където на единадесетия етаж се намираше апартаментът на Нина.

Течеше вторият ден от заточението й, но това, което научи от телевизионните предавания за убийството на „Бейби“, я смая. Още повече се изуми, когато показаха снимката на Льоша. Разбира се, той беше голям негодник, но това не беше причина да го убиват. Дори имаше желанието да изтича навън, да се обади на Феликс и да поиска обяснения, но бързо разбра, че точно тя сега трябва да си седи вкъщи и да не се показва навън. Положението й се беше променило кардинално и трябваше да реши какво ще прави по-нататък.

Когато се появи Феликс Захарович, тя си приготвяше обяд. Хладилникът беше претъпкан с полуфабрикати и готвенето не изискваше особени усилия.

— Ще обядваш ли? — попита тя, след като го поздрави.

Той я наблюдава известно време, мъчейки се да отгатне дали днес е гледала телевизия или не.

— С удоволствие — отзова се той на поканата. — Има ли нещо с мляко?

— Каша — отвърна Нина и започна да топли млякото.

— Каква си домакиня — похвали я Феликс Захарович. — Апартаментът веднага живна.

— Само избърсах прахта и измих пода — каза Нина. — Чай или кафе.

— Според мен тук кафето е някак гадно — каза Феликс Захарович. — А чаят е приличен. Дай ми чай.

Беше нещо като детска мълчанка, кой няма да издържи пръв и ще проговори. Феликс Захарович чак се усмихна и Нина го забеляза.

— Радва ли те нещо? — попита тя. — Вероятно всичко ти е наред?

— Повече или по-малко — потвърди той.

— А къде е Аня? — попита Нина. — Къде я прати? В Салехард или Владивосток?

— Не чак толкова далече — усмихна се той. — Тя е в Митишчи, у една моя добра позната.

— Трябва да ти кажа — произнесе Нина, стоейки с гръб към него, — че вярвам в твоята порядъчност. Ако й се случи нещо, това ще подкопае вярата ми.

— Стига глупости — каза Феликс Захарович. — За какъв ме смяташ?

Нина седна на табуретката срещу него и изпитателно го погледна в очите.

— Ти изобщо не го познаваше. Как ти дойде наум?

— Аня ме светна — каза Феликс Захарович. — Тъкмо си търсех кого да накисна. Представяш ли си, смятах да използвам свои агенти, хора, които ми имаха безгранично доверие. Ето докъде бях стигнал.

— Феликс, скъпи — въздъхна Нина. — Нима не разбираш, че тази постановка няма да изкара дълго. Какво смяташ да правиш по-нататък?

— Времето работи за нас — каза той уверено. — Скоро ще започнат новите приключения на неуловимите и вече няма да им е до Бейби.

— А аз какво да правя?

— Да живееш. — Той се усмихна. — Заслужила си го, Нина.

Тя стана, отиде до печката и каза, стоейки с гръб:

— Не искам да те разочаровам, Феликс, но ми дължиш нещо.