Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

Той го очакваше, но въпреки това отговорът му прозвуча рязко:

— Ти си се побъркала. Сега е невъзможно.

— Ти ми обеща — напомни му Нина.

— Но обстоятелствата се промениха…

Тя поклати глава.

— Нищо не се е променило, дядо. Аз съм жива и той е жив. Това не може да продължава дълго.

— Трябва да знаеш — каза Феликс Захарович. — Предадох им твоя „Макаров“. И якето, и пушката…

Тя го погледна изумено.

— Как можа, Феликс? Как го намери?

— Трябва да го криеш по-добре — раздразнено произнесе той. — Открих ти скривалището още преди три месеца.

— Но нали знаеш какво значеше той за мен?

— Разбери, Нина — възрази той, оправдавайки се, — играта загрубя и не ми беше до самодейност. Трябва да повярват, че това е Бейби!

— Всичко развали. — Тя седна обречено.

— Престани да се правиш на луда. — Той скочи. — Измислила си светиня! Това спокойно може да бъде направено и с друго оръжие!

— Да — замислено каза Нина. — Нищо не разбираш.

— Разбирам, разбирам — раздразнено махна с ръка Феликс. — Всичките ми проблеми идват от това, че разбирам.

— Здраво ме подсече — каза Нина и стана да му приготви млечната каша.

Той я гледаше почти с възхищение.

— Слушай — предложи той. — Какво ще кажеш аз да го направя?

— Кое?

— Люсин. За да не рискуваш.

Тя го погледна насмешливо.

— Можеш ли да стреляш?

— Обиждаш ме — каза той. — Всяка година ни караха на стрелбището.

— Едно е на стрелбището — каза тя — и съвсем друго да гърмиш по жив човек.

— Ще се справя някак — безгрижно каза той.

Тя поклати глава.

— Това не е най-добрият начин да се проверяваш — каза тя. — Прекалено е сериозно. И за мен значи много.

— Ама не трябва да привличаш вниманието — почти простена Феликс Захарович. — Сега, когато смятат, че Бейби е мъртъв… Изчакай поне една седмица!

— Не! И така чаках прекалено дълго. И запомни, за тази работа ми трябва „Макаров“!

Той с труд си пое въздух и промърмори:

— Прави каквото знаеш. Да става каквото ще.

Тя се усмихна, сложи пред него кашата и каза:

— Добър апетит.

Въпросът за личността на убития Алексей Дуганов се решаваше, колкото и да е странно, на разширено оперативно заседание при генералния прокурор. Току-що се бях върнал от Краснодар, оставяйки Семенихин на грижите на местното контраразузнаване, и междувременно установих, че неудостоените с внимание криминални кагебисти Чекалин и Тверитин, макар и да са получили условно по две години, са изпаднали от полезрението на краснодарската милиция и са изчезнали в неизвестна посока. Изведнъж почувствах, че най-после съм по следите на убийците на капитан Ратников, но на кого ли бяха притрябвали сега те!

На съвещанието, където, освен прокурора на Москва и нас присъстваше и Александра Романова заедно с Грязнов, мненията се разделиха. На първо място на всички им беше ясно, че след всеруската шумотевица по повод ликвидирането на легендарния Бейби би било трудно да признаем, че малко сме сбъркали. Освен това налице бяха уликите: кожено яке, пистолет „Макаров“, пушка „Маузер“ с прекрасен оптически мерник. В друг случай това би било достатъчно. Но оставаше свидетелството на Красавицата Марго, проблемите с биографията му и най-главното — този младеж от Тамбов по никакъв начин не можеше да бъде свързан с делото на капитан Ратников.

Разбира се, прокурорът на Москва настояваше, че е убит именно Бейби, а всички сложнотии с биографията му са само маскировъчна легенда, разработена от опитни специалисти. Костя Дяконов също защитаваше пълната идентичност на Бейби, но това беше разбираемо, тъй като именно с този арест бе свързан главозамайващият му успех. Милицията си мълчеше, макар Грязнов да подхвърли, че делото не е завършено, Дюк е още жив, а с него и целият „Съд на Народната съвест“. Мълчеше и Меркулов, което немалко ме озадачи. След връщането си от Краснодар успях да отскоча до него с новините по делото за убийството на Ратников, но това въобще не му направи впечатление. Излизаше, че главният съмняващ се оставам аз.

— Нека да размислим разумно — казах. — Можете ли да си представите Бейби, който седи вкъщи пред огледалото с яке и пистолет, а и си държи пушката в килера. Съгласете се, това е немислимо.

— Вие, Александър Борисович, вече сте си изградили образа на опитен и решителен убиец — забеляза с усмивка главният. — А той също е човек, също си има слабости. Не е успял да се отърве от пушката и я е захвърлил в килера.