Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

Ето че той излезе от прокуратурата и Нина се напрегна.

— Да бяхме запалили по една — каза Стукалов на пазача.

— В колата, бързо — нареди той и го подхвана подръка.

Нина стреля. В крайна сметка професионалните убийци си изработват определена привичка, те стрелят на едно и също място. Нина стреляше в главата. Куршумът улучи Стукалов в слепоочието, раздроби му черепа и излезе под лопатката. Той умря още преди да падне на земята.

Отначало пазачът реши, че Стукалов се е спънал. Изпсува и тръгна да го вдига, повика втория пазач.

— Ей — каза вторият пазач, — той май си е разбил тиквата. Виж, кръв.

— Къде? — не разбра първият. — Ставай бе, козел!

Но „козелът“ вече не можеше да стане и за да го разберат, на пазачите им трябваше известно време.

В това време Нина вече беше затворила прозореца и бързо разглобяваше пушката. В главата й като че ли тракаше секундомер, беше дошло времето за спринт. В този момент собственичката се размърда на кушетката и Нина беше принудена да стане и да й нахлупи на очите плетената шапка, преди да е видяла прекалено много. Събра всичко в раницата, напръска наоколо с дезодорант и излезе от апартамента.

Докато заключваше вратата, се чу звук от отварянето на съседната врата. Нина рязко се извърна, сложи си черните очила и побърза надолу по стълбите. На площадката на първия етаж се срещна с някакво момиченце, което се връщаше от училище, а на входа се сблъска с пощаджийката. Нина се държеше уверено, но беше сигурна, че в случай на старателно разследване тези свидетели непременно щяха да кажат нещо за нея.

Феликс Захарович, който наблюдаваше суматохата пред входа на градската прокуратура от другата страна на улицата, се доближи спокойно към колата си, качи се, запали мотора и почувства, че стиска волана прекалено силно. Секундната стрелка бягаше по часовника му, времето минаваше, а Нина все не се появяваше. Когато някой почука по страничното стъкло, той чак се стресна. Нина се беше приближила незабелязано от другата страна.

— Ще ме закарате ли до „Полежаевска“? — попита Нина с усмивка.

— Сядай — успя да каже той. — Ще те закарам.

Бурята се разрази. Алексей Стукалов бе убит на прага на Московската градска прокуратура. Научих го, докато бях в кабинета по криминалистика при Мойсеев, който ме повика, за да обсъди някои свои пророчества относно делото на „стрелците“. Епопеята с излизането му в пенсия още продължаваше, за това говореха най-заинтересованите лица, и на първо място самият Семьон Семьонович, но нещата не стигаха до нещо повече от разговори.

— Разбирате ли, Саша — обясняваше ми той, едновременно преглеждайки някакво дело, — вашите „стрелци“ безусловно са хора професионалисти. Но по начина си на мислене те не са престъпници. Те водят война, разбирате ли какво искам да кажа?

— Опитвам се — казах с въздишка.

— Не мисля, че те разбират ролята, която им е отредена — продължи Семьон Семьонович.

— А каква роля им е отредена? — поинтересувах се аз.

— Ролята на робинхудовци — отвърна Семьон Семьонович.

— Във всеки случай ги изкарват някакви, разбирате ли, народни отмъстители. Но по природа те не са такива.

— Това е много интересно — забелязах аз, прозявайки се изразително.

Семьон Семьонович се усмихна разбиращо и каза:

— Използвайте вътрешния им конфликт. Накарайте изпълнителите да воюват срещу господарите си.

— Интересно предложение — казах. — Само да ги видя, веднага ще им подхвърля тази мисъл.

— Имате Стукалов — напомни Мойсеев. — Накарайте го да разбере, че е бил натопен, и той сам ще поиска да ги намери.

Някъде в този момент ме намери Серьожа Семенихин със спешното сензационно съобщение за смъртта на Стукалов. Той го изстреля неочаквано емоционално, но това вече не ме учудваше.

— Виждате ли, Семьон Семьонович — казах аз. — Не ми дават дори и този шанс!

Така започна нова поредица от отчаяно хабене на нерви, трескави действия и потискащи разпити. Когато пристигнах в сградата на градската прокуратура, районът наоколо вече усилено се патрулираше, на гражданите по улицата им проверяваха документите, а багажниците на спрените леки коли се претърсваха. Според пресмятанията на Грязнов убиецът е имал поне половин час, за да офейка. За това време би могъл да напусне Москва.

По удивително съвпадение този ден в прокуратурата се оказаха кореспондентите на популярните вестници, на които следователят Костя Дяконов беше обещал пресконференция по делото на Стукалов и целия „Съд на Народната съвест“. Те съвсем естествено събраха богата реколта, заснеха немалко сензационни кадри и още вечерта се очакваше невиждан шум от страна на телевизията. Никой не смееше да ги изгони, докато аз не го наредих. Прокурорът на Москва беше в невменяемо състояние, пиеше корвалол и подскачаше от всяко телефонно обаждане.