Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— Те не се ли съобразяват с такава възможност?

— Едно време може и да са се съобразявали — каза Феликс.

— По-рано всички покриви около нашите здания се контролираха. А сега откъде да намерят хора, кой ще им плаща? Пълна разруха.

— Може би няма смисъл да ме чакаш? — предложи Нина. — Надали ще отцепят района. Ще си стигна до метрото и ще се кача като всички нормални хора.

— Разбира се, най-правилно би било да хвърлиш пушката на място — съгласи се Феликс. — Но бих искал да я взема. Имам някои съображения относно тази пушка. Ако си в цайтнот, хвърляй я веднага. Но ако можеш да я разглобиш, по-добре я вземи.

— Добре, ще опитам — каза Нина.

Той си мислеше, че тя изобщо не се вълнува, но не беше така. В моментите на съсредоточаване тя преминаваше в някакво особено състояние, съзнанието й като че ли изтръпваше и тя действаше, следвайки само инстинкта си. Понякога дори успяваше да се наблюдава отстрани и й се струваше, че това състояние е близко до втрисане, до болест, но когато накрая всичко се получаваше чудесно и съзнанието й се размразяваше, тя се възхищаваше от собствените си действия.

Сградата, избрана от Феликс за операцията, се намираше от другата страна на улицата срещу градската прокуратура. Мястото беше оживено, на първия етаж имаше магазини, в жилищата от Сталиново време живееха предимно заможни хора. Когато подготвяше операцията, Феликс Захарович ги проучи подробно. Собственичката на жилището на четвъртия етаж, чиито прозорци гледаха към централния вход на градската прокуратура, живееше сама, работеше в някакво министерство и я нямаше от сутрин до вечер. Отиването й на работа Феликс Захарович проконтролира лично. В тази операция вече не разчиташе на агенти, а правеше всичко сам.

Той спря до тротоара на успоредната улица на петдесет метра от предполагаемата акция. Заедно слязоха от колата и той я изпрати до входа на нужната кооперация, като й даваше последни наставления по пътя.

— Ако стане нещо, отиваш при Клавдия Петровна Онучкина, тя живее в шестнайсети апартамент на четвъртия, последен етаж. Бъди спокойна, тя е на работа. На етажа са три апартамента, но едните съседи са на работа, а другите не могат да чуят нищо през две врати. Остава една старица, тя няма да отвори даже и в случай на взрив. Качвай се смело, отваряй вратата и действай.

— Кога успя да намериш ключ? — поклати глава Нина.

— Успях да направя толкова неща, колкото никога не съм успявал — въздъхна Феликс. — Пушката има и заглушител, и огнегасител. Единственият проблем е прозорецът. Да го отваряш в такова време значи да привлечеш вниманието. Добре би било да използваш малкото прозорче.

— Как? — осведоми се Нина. — На гардероба ли да се кача?

— Добре, отвори прозореца — съгласи се Феликс Захарович. — Но го затвори веднага след изстрела. След резултатния изстрел, разбира се.

— Спокойно. Всичко ще бъде наред.

Феликс Захарович само се усмихна криво.

— Ех, мила… Най-интересното ще започне тепърва след това!

С това се разделиха. Нина влезе във входа, а Феликс Захарович отиде до близката будка, купи пакетче ядки и тръгна обратно към колата.

Тя се качи по стълбището, без да срещне никого. На гърба й беше раницата с пушката и по общия стил на облеклото си изглеждаше като съвременен спортен младеж. От маскировъчните средства този път използваше само пластината под долната устна и черни очила. Косата й беше под плетената шапка, якето скриваше фигурата й и походката й бе енергична и поривиста като на тийнейджър. На стълбищната площадка на четвъртия етаж тя се огледа, измъкна ключа и лесно отвори нужния апартамент.

Шумоленето, което чу, замирайки в антрето, я накара да се напрегне. След известно време се осмели да влезе в стаята и видя дебел риж котарак, който се настаняваше в креслото сред забравените вестници. На появата на непознатата жена котаракът реагира само като я измери с подозрение и измяука. Нина погледна часовника, свали раницата и започна да се ориентира.

Входът на прокуратурата се виждаше съвсем нелошо, само дърветата малко пречеха. Добре, че още нямаше листа, иначе цялата операция щеше да се провали. Нина хвърли якето, отвори раницата и започна да сглобява пушката. Едва беше успяла да разучи устройството й, но се справи лесно и бързо. Оптическият мерник си застана на мястото, огнегасителят и заглушителят също не й създадоха проблеми. Тя извади патроните от магазина, разгледа ги и избра за изстрела този, който най-много й се хареса. След като свърши с пушката, започна да приготвя мястото. До нужния й прозорец беше бюрото, и това беше много удобно. Можеше дори да седне в креслото, което изобщо бе връх на комфорта за работа като тази. След като се настани, тя насочи мерника към някакъв човек, който стоеше до входа, и известно време го разглеждаше през оптиката. Струваше й се немислимо да не улучи от това разстояние, но колкото повече наближаваше моментът на изстрела, толкова повече съмнения възникваха у нея.