Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— От своя страна и аз ще ви помоля да не ме смятате за враг на цялото прогресивно човечество — с усмивка отвърна домакинът. — Допускам възможността за злоупотреби и считам, че преодоляването им е необходимо за нашата организация.

Меркулов кимна удовлетворено и се обърна към мен:

— Саша, моля те, изложи краснодарското дело.

Започнах да излагам тъжната история около убийството на капитан Ратников, без да изпускам важните подробности. Всъщност даже малко засилих връзката на Щърбавия с органите и така поставих акцентите в сцената, където се появиха непознатите, че принадлежността им към органите не предизвикваше съмнение.

Дмитрий Сергеевич слушаше внимателно, от време на време леко кимаше и въздишаше.

— Разбирам смущението ви — каза той накрая. — Разбира се, трудно е да признаем, че такова престъпление е извършено от нашата фирма. Трябва да ви кажа, че в органите от предишната епоха не се церемоняха с човешкия материал, но до убийства на деца не се е стигало.

— И ние си признаваме — каза Меркулов. — Връзката на тези типове с органите още не е уточнена напълно. Но подозренията ни са съвсем сериозни.

— Мога да направя справка — каза Дмитрий Сергеевич. — По това време в Краснодар действително са се вършели тъмни неща. Имате ли време?

Спогледахме се не без учудване. По нашите представи такива справки изискваха поне няколко дни.

— Искате да направите справка по телефона ли? — недоумяващо попита Меркулов.

Дмитрий Сергеевич се усмихна.

— Не, не по телефона. В съседната стая има компютър, свързан със служебната ни мрежа. Ще отнеме около десет-петнайсет минути.

Той отиде в съседната стая, а аз казах:

— От тези компютри вече съвсем не се живее.

— Аха — усмихна се Меркулов. — Вече знам гледната ти точка по този въпрос.

— Знаете ли докъде стигнаха моите? — казах аз. — Определят психологическия портрет на убийците. Според тях Дюк е романтична фигура, а Бейби е страшно непоследователен.

Меркулов кимна, мислейки си за нещо свое. Станах, за да погледна книгите на лавицата (стандартни томчета на стандартна лавица), но Дмитрий Сергеевич ни повика:

— Константин Дмитриевич, Александър Борисович! Елате!

Побързахме да отидем при него в стаята, съвсем нетипична за нашите квартири, чиста до стерилност, отрупана с непознати прибори. Единственият известен ми уред беше компютърът на масата. По екрана пълзяха някакви редове.

— Вие сте свързани със служебни забрани на публичните изявления, нали? — попита първо Дмитрий Сергеевич. — Искам да споделя с вас държавни тайни.

— Да, разбира се — отвърна Меркулов. — Какво установихте?

— Вашият Щърбавия, или Виктор Юхнович, действително се е водел на отчет при нас — каза Дмитрий Сергеевич. — Бил е изпълнител, както се казва, на мръсните работи. Убит е при загадъчни обстоятелства.

— Това ни е известно — забелязах аз. — Има ли нещо за убийството на капитан Ратников?

— Не мисля, че това би трябвало да го има в архива ни — отбеляза Дмитрий Сергеевич. — Интересното е друго.

— Кое? — попита Меркулов.

— Точно по това време в тамошното управление са разплитали една сложна интрига. Редица местни ръководители включително и началникът на управлението на службата за сигурност са били обвинени в търговия с оръжие. Имало е депутатска комисия. Тоест страстите са се нажежили до крайност.

— И как е свършило всичко? — запита Меркулов.

— Сега — каза Дмитрий Сергеевич.

Той така уверено плъзгаше пръсти по клавишите, че неволно ми напомни Серьожа Семенихин. Все повече чувствах своята непълноценност пред компютърното поколение.

— Готово — каза той. — Двама-трима са изхвърчали. Общо взето, много шум за нищо. Нищо особено.

— Стоп — казах аз, насъбрал нахалство. — А там не се ли споменава за някаква заветна дискета, в която да се е съхранявала важна информация?

Той ме погледна със съжаление, както се гледа слабоумен.

— Къде според вас би трябвало да се споменава това? — търпеливо попита той.

— В материалите по разследването — не се предадох аз.

Той сви рамене.

— Ще се опитам да потърся. Тук в програмата има възможност за търсенето на дума в определен диапазон… Жалко, диапазонът не ни е известен.

— Въпреки това, това е потресаващо — заявих аз.

Меркулов ме гледаше като че ли бях разлудувало се дете, но не се намесваше.

Известно време Дмитрий Сергеевич щракаше по клавишите, изпитателно вглеждайки се в екрана, упорито търсейки място, където да се споменава дискетата ми, и в момента, в който и аз бях готов да се откажа, той произнесе: