Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

Феликс Захарович седеше в колата си и също нервничеше. Решително беше тръгнал срещу плана на колегията и засега не си представяше особено ясно как може да свърши всичко това за него. Тоест естествено вече беше премислил вариантите на поведение, но реакцията на ръководството засега беше трудно предсказуема. Председателят на Съда, млад и напорист функционер, на моменти го озадачаваше с действията си.

И изведнъж Феликс Захарович видя нещо, от което моментално се изпоти въпреки хладното време. От другата страна на улицата, облечена с дълъг разкопчан шлифер с развяващи се поли, към собствения си дом бързаше Клавдия Петровна Онучкина, собственичката на апартамента на четвъртия етаж, където сега беше Нина. Феликс Захарович си наложи да се успокои, броейки до двайсет, после спокойно излезе от колата и отиде до най-близкия уличен телефон. Подобни ситуации бяха заложени в схемата на операцията и нямаше причина да се тревожи. Той набра номера на апартамента на Онучкина и след три сигнала позвъни отново. Нина вдигна.

— Собственичката неочаквано се върна — каза Феликс Захарович, като се опитваше да говори спокойно. — Можеш да действаш според плана за екстремална ситуация.

Нина затвори и се огледа. Предстоеше й изборът да се скрие за известно време в банята и да се надява, че собственичката няма да се отбие в нея, или да я посрещне в зависимост от ситуацията. В последния случай получаваше свидетел.

Колебанията й продължиха до момента, в който се чу звукът на ключ в ключалката. Беше късно да се крие. Нина застана зад вратата и стисна в ръце гумената палка.

Собственичката на апартамента влезе, задъхана от бързане.

— Тимоша, скъпи, толкова съм виновна… — успя да каже тя, влизайки в стаята.

Котаракът се хвърли към нея от креслото, но Нина вече беше стоварила палката върху главата на стопанката му и тя падна на килима. Котаракът жално замяука.

— Спокойно, Тимоша — проговори Нина. — Ако става дума за закуската, ще си я получиш.

За такива случай в раницата имаше широк медицински лейкопласт. Нина върза собственичката на апартамента, като се стараеше да не й причинява излишни неудобства, и я сложи на кушетката. После, виждайки как обезпокоеният котарак се върти около стопанката си, Нина отиде в кухнята, намери консервите с котешка храна и му сипа в паничката. При това много внимаваше да не остави следи. Котаракът я гледаше все така недружелюбно, но гладът го принуди да приеме храната от ръцете на врага.

Колата със Стукалов се приближи към входа точно според разписанието на Феликс Захарович. Нина проследи през оптическия мерник как изкарват Стукалов от колата и го вкарват във входа. Имаше достатъчно време за изстрел, но прозорецът още беше затворен. Трябваше да чака излизането.

В това време Феликс Захарович стоеше от другата страна на улицата и гризеше ядки. Въпреки преклонната си възраст, той още имаше зъби за това и не спираше да се гордее с този факт. Той се обади на Нина от автомат, отново чрез уговорените три предварителни позвънявания, и тя потвърди своята готовност.

— Добре — каза Феликс Захарович. — Няма да имаш много време, когато тръгнат да го водят обратно.

Прозорецът се отваряше навътре и това беше добре. Нямаше нужда да го разтваря изцяло, достатъчно беше само леко да го открехне. После седна в креслото и зачака. Котаракът Тимоша се настани на кушетката до стопанката си и мъркаше сито. Нина си помисли, че сега тя също прилича на котка, която дебне мишка пред дупката й.

Разговорът при прокурора беше кратък. Той отново предложи на Стукалов да осигури контакт с представители на Съда и Стукалов отново отказа, мотивирайки се с възможно отмъщение от страна на колегите си.

— Какво можете да им предложите? — каза той. — Пари? Не съм сигурен, че имат голяма нужда от тях. Власт? Но те не са съгласни да я делят! Разберете, на тях им трябват труповете ви, нищо друго.

Прокурорът на столицата не искаше да го разбере, той вярваше, че се води хитра политическа игра, и се опитваше да разбере правилата й. След половин час безплоден разговор той освободи подследствения.

Излизайки от кабинета на прокурора и вървейки по коридора Стукалов обърна внимание, че наоколо като че ли имаше прекалено много хора с оръжие. Той самият беше в белезници, а и не смяташе да се бунтува и тези предпазни мерки само го разсмиваха.

— Момчета — весело каза той, — из града вилнее престъпността, а вие се мотате тук!

— Върви, върви — мрачно го побутна охраната.