Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

Пламенното ми изказване предизвика всеобщо одобрение. Прокурорът на Москва, който почувства подкрепа в думите ми, решително взе моята страна и веднага се оплака от московското управление на контраразузнаването. Никой не се опита да защити контраразузнавачите и това беше особено показателно. В крайна сметка генералният прокурор завърши заседанието и се отправи към горните етажи в приповдигнато настроение, породено от възможността да прехвърли отговорността върху съседното ведомство.

Меркулов ме заведе в кабинета си, като по пътя се поинтересува от подробностите на извършеното убийство. Спомнях си пророчествата ни и бих могъл да се възхитя от точността на нашите прогнози. Но за съжаление това чувство не възникна в мен.

— Какво искаш от ФСК? — попита той направо. — Да кажем утре, когато президентът ревне по тях, какво ще поискаш на първо място?

— Убийците на капитан Ратников — казах аз.

— Ас какво ще ти помогне това да намериш убийците на Кислевски, Гудимиров, Маркарян?

— Не разбираш ли? — учудих се аз. — Бейби е пряко свързан с това убийство!

— Бейби е само изпълнител — каза Костя. — Случайно се е оказал в системата на „Съда на Народната съвест“. А сега се бориш срещу тях, срещу тези номенклатурни борци за народното щастие. И когато хванеш Бейби, той с нищо няма да ти помогне да ги доближиш. Нещо повече, не знам защо, но съм сигурен, че той ще стане следващата жертва.

Аз бавно смлях новото пророчество на началството, вдигнах учудения си поглед към Костя и казах:

— Но в такъв случай Бейби трябва да загине от нашите ръце?

— Точно това имам предвид — мрачно кимна Меркулов.

Отново вестниците излизаха със заглавия, в които се скланяше името на „Съда на Народната съвест“, а от екраните на телевизорите несериозни коментатори плашеха зрителите с фантастичните си хипотези. Вече бяха плъзнали слухове за разрастване на движението, появили се бяха листовки, подписани от СНС в провинцията, които заплашваха с разправа местните далавераджии и мутри. Реакцията на обществеността напълно съответстваше на плановите показатели, но този успех не радваше кой знае колко Феликс Захарович. Бяха настъпили други времена.

Сега вече не му беше до своеволие, Феликс Захарович почувства, че го следят, буквално на следващата сутрин. Именно почувства, а не забеляза визуално. Това беше инстинктът на стар чекист. Но продължаваше да живее както преди, разхождаше се в градинката, купуваше си вестници от будката и ги четеше, седнал на пейката. През деня отиде на кино, гледа някакъв скучен филм за разложението на нравите и мафията, а когато се върна вкъщи, завари в апартамента си гости. Това бяха Секретарят, генерал Чернишов и одевешната свръзка, с когото се срещаше на Востряковското гробище, бившият му сътрудник Ваня Лихоносов, сега заможен финансист, един от директорите на преуспяващ концерн, търгуващ с нефт.

— Какво има? — изплашено възкликна Феликс Захарович, като ги видя.

Уплахата беше изключително изкусна, така че Секретарят даже се усмихна много самодоволно.

— Не ни ли очаквахте? Това е учудващо, Феликс Захарович. Трябваше да ни очаквате.

Феликс Захарович отиде до бюрото, седна в креслото и известно време идваше на себе си. Всъщност, въпреки че ги очакваше, трябваше му известно време, за да се съсредоточи.

— Според инструкцията — проговори той — не се допускат никакви контакти в рамките на три денонощия след извършването на акцията.

— Разбира се, как можахме да забравим — иронично възкликна Секретарят. — Вие сте познавач на инструкциите. А какво казват инструкциите относно нарушаването на решение на Съдийската колегия?

— Доколкото разбирам — бавно произнесе Феликс Захарович, — решението на Съдийската колегия е блестящо изпълнено. Всички вестници са пълни с най-благоприятни коментари.

— Решението на колегията се отнасяше не само за екзекуцията на Стукалов — каза Секретарят, — но и за ликвидирането на Бейби.

— Така ли? — попита Феликс Захарович. — А на мен ми се стори, че смъртта на Бейби произтича от невъзможността да се измъкне оттам. Но ние успяхме да го направим.

— Стига, Феликс — каза Валя Лихоносов. — Не ни прави на глупаци.

— Трябва да предадете Бейби, Феликс Захарович — произнесе Чернишов. — Сега това е просто необходимо.

— Необходимо? — изненада се Феликс Захарович. — И какво поражда тази необходимост?

— Колко пъти да обясняваме? — възкликна Секретарят. — В материалите на същия този проект, с който толкова се гордеете, необходимостта от ликвидирането на агентите е обоснована най-решително. Това е постулат на любимия ви Синюхин! И много справедлив при това. Но вие решително отказвате да ни разберете! Неволно възникват най-фантастични подозрения.