Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

Той погледна въпросително Феликс Захарович, който се усмихна и каза:

— Затвори телефона.

Излязоха заедно и Феликс Захарович се възползва от колата на финансиста. Лихоносов сам караше беемвето си, уверено и ловко се включи в потока минаващи коли и се понесе, изпреварвайки всички, като някакъв млад тузар. Феликс Захарович се поусмихна.

— Ама наистина си Лихач 10 10 Бързак. — Б.пр. — каза той. — Хвърли ме до метрото.

— Следят ли те? — попита Лихоносов съчувствено.

— Ти знаеш по-добре — измърмори Феликс Захарович.

Той се разтвори сред тълпата пътници, предприе редица действия, за да се изплъзне от евентуални преследвачи, излезе в центъра и известно време внимателно се оглежда дали след него няма опашка. Едва тогава взе такси и тръгна към Нина.

След като се убеди окончателно, че не го следят, той се обади у тях от външен телефон. Докато звучаха сигналите, той се вслушваше в ударите на сърцето си. Сега беше готов открито да тръгне срещу цялата организация и това беше Рубиконът, след който връщане нямаше. Обади се Аня.

— Да, вкъщи си е — отвърна тя с нежното си детско гласче. — Готвим обяда. Да я извикам ли?

— Да — каза Феликс Захарович.

Колко странични хора неволно са въвлечени във вътрешните им дрязги, помисли си внезапно Феликс Захарович. Ето и тази Аня, лепката, също ще пострада за нищо. Тя не си и представя, че след няколко минути ще остане съвсем сама.

— Слушам те, дядо — чу той ниския глас на Нина.

— Слушай, дъще, много внимателно ме слушай — каза Феликс Захарович. — Помниш ли, като ти разказвах за времето на цъфтене на кактусите?

След кратко мълчание тя отвърна:

— Да, помня… Наближава ли?

— Да. Среща по нулевия вариант.

— Мога ли да… се сбогувам?

— Не. Времето тече, Нина. Действай.

Той затвори.

Не му се наложи да чака дълго, десет минути, не повече. Нина излезе и тръгна по улицата към тролейбусната спирка. Феликс Захарович я настигна и взе сака й.

— Привет — каза той.

Нина кимна мълчаливо, прикривайки учудването си. Феликс Захарович замислено вървеше до нея. Нина също мълчеше. Те стигнаха до тролейбусната спирка и зачакаха.

— Какво се е случило? — попита тя след известно време.

— Непременно ли искаш да знаеш? — нервно се усмихна Феликс.

— В рамките на позволеното — каза Нина. — Имам право да знам дали аз съм направила грешка и органите са ме засекли, или твоите колеги са започнали някаква многоходова комбинация.

— Колегите — каза Феликс кратко.

Нина се усмихна тъжно.

— Знаех си, че така ще свърши — въздъхна тя.

— Откъде би могла да го знаеш?

— Ти си идеалист, дядо — каза Нина. — Напълно игнорираш човешката природа. Създали сте система, забравяйки, че елементи на тази система са хората.

— Напротив — упорито каза Феликс. — Целият проект се гради именно на човешкия фактор.

— Тогава и моята смърт е била заложена в него, така ли?

— Възможно е — каза той. — Но не в такава форма. Вероятно наистина би трябвало да загинеш в хода на някоя акция, но това щеше да стане без мошеничества и лъжи. Нали разбираш, не може безнаказано да убиваш хора, които се охраняват по този начин. Рано или късно щеше да дойде краят ти. Но те бързат и затова звучат фалшиво. Аз смятам, че системата не търпи фалш.

— Значи ти също си чакал края ми? — замислено попита Нина.

Феликс не отговори. Разбира се, би могъл да възрази и това възражение идваше от дълбините на душата му, но дори своята искреност той смяташе в случая за фалш. Нека момичето си мисли каквото иска.

— И какво сега?

— Имаме няколко варианта за изход — каза Феликс Захарович. — Ще използваме най-простия. Ти просто сменяш начина си на живот. Отсега нататък Нина Ратникова е изчезнала, блъснал я е трамвай, удавила се е… Правя ти нови документи, нова легенда, всичко.

— Ще я търсят — проговори Нина.

— Кой? — попита Феликс. — Съседите? Аня ще каже, че си заминала за известно време. Ще продадем квартирата чрез посредници, всичко ще бъде законно.

— Аня ще ме търси — каза Нина. — Привърза се към мен.

— Аз ще поговоря с нея — каза Феликс. — Тя е добро момиче, трябва да разбере.

Нина го изгледа с крива усмивка, но не каза нищо.

— С две думи — каза той, — започваш нов живот. Ще видим с какво ще се заемеш в него.

— Не се самозалъгвай, дядо — каза Нина. — Каквото и да започва, аз вече си имам работа. Чакам адреса на Люсин.

— Да, да — кимна той. — Не съм забравил.

Дойде тролейбусът и те се качиха заедно с останалите пътници.