Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— След това виждахте ли се с Ратникова? — попитах аз. — След всичко това.

— Да, бях на погребението — каза той. — Отбих се на помена, но не стоях много. Разбира се, с Нина тогава не можеше да се говори, а за всички останали бях само голям началник. Това е всичко, което мога да кажа.

— И не знаете какво е станало после с нея?

— Не — каза той. — А какво е станало?

— Казват, че е полудяла.

Той едва забележимо стисна зъби и кимна.

— Това можеше да се предположи.

Станах.

— Повярвайте, Вадим Сергеевич, наистина ще направим всичко възможно.

— Да — каза той и загаси цигарата си. — Ако ви потрябва помощ, можете да се обаждате по всяко време.

— Благодаря.

Излязох. Шура Романова ме чакаше долу в служебната си волга, както се бяхме разбрали. Денят беше горещ и тя си пийваше минерална вода.

— За какво си приказвахте с него, Саша? — попита тя с подозрение. — Имай предвид, този хич не е прост. Казват, че заради него са провалили кандидатурата на началника на московското управление.

— Познавал е капитана, на когото е принадлежал нашият „Макаров“ — казах аз. — И изобщо всичко това е много интересно.

— Кое? — не разбра Шура. — Тръгвай, Николай Василиевич — нареди тя на шофьора.

— Демокрацията — казах аз. — Уж е същият човек като мен и образованието му е подобно, и възрастта приблизително същата, но той е горе, а аз съм тук.

Колата потегли. Милиционерът на пост ни забеляза и отдаде чест.

— Завиждаш ли? — изкиска се Шура. — И на тебе никой не ти пречи, почни кампания, събери си привърженици, издигни кандидатурата си — и току-виж също си се оказал на върха. Ще ме викаш с доклади.

— Не, не завиждам — решително казах аз. — За да се окажеш там, трябва първо да се откажеш от самия себе си. Знаеш ли, в някои отношения дори ми е жал за него.

Веднага щом се появих в криминалната, Грязнов ме хвана подръка, натика ме в патрулната кола и тръгнахме към малкото подмосковно градче Одинцово, където, както се оказа, живееше според адресната регистрация бившият капитан от краснодарската милиция Кудинов, близък приятел на убития Ратников, а сега сътрудник на охранителна фирма.

— Разправят, че при нашата система на адресна регистрация можеш да откриеш всеки за броени секунди, разбираш ли — ругаеше Грязнов по пътя. — Броени секунди, дръжки! Тоя Кудинов не се крие, живее си открито и законно, а половин седмица го търсим и не можем да го намерим. А ти ми говориш — компютри!

— Що за фирма е тяхната? — попитах аз.

— Обикновена — каза Грязнов. — Охрана на офиси, учреждения и частни лица. Между другото с право на носене на огнестрелно оръжие. Няма ала-бала…

— Значи имат връзка в министерството — обади се шофьорът. — Сега за частниците е много трудно да си издействат огнестрелно оръжие.

— Връзка в министерството — изсумтя Грязнов. — Та на тях председателят им е пенсиониран комисар от милицията.

Шофьорът подсвирна възхитено, а аз казах:

— Ето, занимавате се с глупости, а там хората взимат по пет-шест твои заплати.

— Повече — мечтателно въздъхна Грязнов.

Спряхме колата доста преди търсения адрес и продължихме пеша. Кудинов живееше в пететажно здание, но затова пък в тристаен апартамент. От личното му дело знаехме, че два пъти се е развеждал и плаща издръжка, така че може би не живееше сам в тези три стаи.

Така и се оказа, отвори ни сънлива булка по халат.

— Кого търсите?

— Борис Михайлович Кудинов — каза Грязнов, заничайки в листчето си. — Нали тук живее?

Като го гледах, се сещах за Дроздов и изобщо за цялата актьорска школа на криминалната милиция. Все пак притежаваха артистичност, не можеше да се отрече. Ето и сега с мацето беседваше не печеният оперативник Слава Грязнов, легендата на московската криминална, а квартален тъпунгер, чиято перспектива е скорошна пенсия и местенце извън града.

— Тук живее — измърмори мацката. — Отиде за хляб. Не съм разтребила, така че го почакайте на двора.

— Я стига! — казах решително, пресичайки опита й да затвори вратата. — Ще почакаме вътре, гражданко.

Тя изсумтя, но ни пусна, от което следваше, че не ни лъже, Кудинов не си е вкъщи и поривът ми е бил излишен. Грязнов ме наблюдаваше с усмивка, понеже сега топката беше в мен.

— Регистрирана ли сте тук? — попитах аз, ядосвайки се сам на себе си.

— Вас какво ви засяга? — учуди се тя. — За мен ли сте дошли, или за Борка?

— За никого не сме дошли — намеси се Грязнов, свали си фуражката и изтри челото си с носната кърпа. — Трябва да си поговорим с Борис Михайлович, нищо повече. Присъствието ви, гражданко, не може да ни смути, но установяването на вашата симпатична личност не би било излишно.