Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

Тя намери чантичката си, измъкна удостоверението си и го подаде на Грязнов. Той го прегледа внимателно и ми го предаде. Девойката се оказа сътрудник на същата агенция „Стража“, в която работеше и самият Кудинов.

— Нямаме въпроси — промърморих аз и й върнах удостоверението.

Чу се звук от ключ, завъртян в бравата, и скоро в апартамента влезе здрав висок мъж спортен тип, който лесно можеше да бъде идентифициран по наличните фотографии като Борис Кудинов. Той не ни забеляза веднага, а когато ни видя, само се учуди.

— Какво има, момчета? — общително попита той.

— Трябва да поговорим — казах аз. — Къде да се уединим?

— Вървете в кабинета — каза колежката на Кудинов. — Оправила съм.

Кабинетът представляваше малка стаичка с бюро, две кресла и кушетка. Тук висеше лавица за книги, но на нея имаше само списания.

— Слушам ви — каза Кудинов и се тръшна в креслото зад бюрото. — С какво мога да ви помогна? И аз съм бивше ченге.

— Известно ни е — казах аз. — Точно по този повод идваме.

Трябваше да подходим към Кудинов внимателно, без да събуждаме подозрения, но той така охотно ни отговаряше, всичко му беше толкова наред, че в хода на разпита ме обхвана паника. Грязнов побърза да ми се притече на помощ, поде по-интимен разговор, подръпна нишката по-нататък. Но вече бях разбрал, че Кудинов няма нищо общо. Разбрах го още като чух с какъв тон живеещата тук сътрудничка ни прати в кабинета. Кудинов не беше търсеният човек.

— Разбира се, аз също дълго се блъсках с това дело — споделяше той преживяванията си по делото Ратников. — Когато гръмнаха Щърбавия, у мен още тогава възникнаха подозрения. Но какво можехме да направим? Освен това от ФСК сложиха ръка на всички материали срещу Щърбавия, той им беше осведомител. С две думи, махнах с ръка и си заминах. Жал ми е, разбира се, за Коля, и за децата ми е жал, а и за Нинка също, но и ние не сме всемогъщи.

Връщахме се в по-различно настроение и въпреки че шофьорът настойчиво се опитваше да се върне на темата за заплащането на частните агенти, ние с Грязнов мълчахме. Закараха ме до прокуратурата и Грязнов се качи с мен в кабинета ми. Лаврик Гехт беше заминал някъде в Ногинск, така че се разпореждах с помещението еднолично.

— Не ти ли се струва, Саша — каза Грязнов, докато включвах в контакта електрическия чайник, — че тази ФСК започна да се появява прекалено често?

— Струва ми се.

— А не ти ли се струва и че същата ФСК се появява направо от краснодарските събития?

— Така излиза.

— Това придава ново направление на издирването на приятелите на гражданина Щърбавия, не е ли така? — подметна Слава.

— Помисли си какво приказваш — казах аз. — От какъв зор контраразузнавачите ще седнат да убиват децата на Ратников?

— Не знам — каза Грязнов, — но мога да предположа. Биха се решили на всичко, ако Ратников е имал някакъв компромат.

След като сутринта се уговори за среща по шести вариант, към обяд Феликс Захарович вече проклинаше собствения си избор. Небето беше закрито от облаци и преди обяд започна да ръми непрекъснато. На мястото на срещата Феликс Захарович киснеше под чадъра и не се решаваше да седне на мократа пейка. Веднага щом Нина се появи, той я замъкна до най-близкото отворено кафене, където си поръчаха по чашка горещо кафе.

— Ще има ли работа? — запита Нина.

— Защо? — усмихвайки се, отвърна на въпроса с въпрос Феликс Захарович. Харесваше постоянната й готовност за работа. Харесваше всичко у нея.

— Вече оглупявам от бездействието — каза Нина. — Наскоро даже се напих от мъка.

— Сериозно? — намръщи се Феликс.

— Не много — каза Нина. — Какво се очаква при вас на втория етап?

— Това, мила моя, никой не знае — каза Феликс с въздишка. — Въпреки че мнозина биха искали. Разбираш ли, при нас има пълно разделение на труда. Текстовете са у един от нас, ключът у друг, а тълкуването у трети. Смътно се досещам как трябва да тръгне всичко, но аз няма да взимам конкретните решения. Във всеки случай ще има много работа.

— Мислех, че си ме извикал по работа — разочаровано каза Нина.

— Ще има работа — уверено кимна Феликс. — Виж сега… Изплува нещо от онази отдавнашна история.

Тя дори не попита за коя история става дума. За други те не разговаряха.

— Какво е изплувало?

— Накратко, онези типове са искали от мъжа ти да върне някаква дискета. Разбираш ли?

Тя поклати глава.

— Какво е това дискета?

— Нещо като плоча — обясни Феликс. — Част от компютъра. На нея се съхранява информация.