Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— Много тъпо ли се получи? — попита той със съжаление.

— Шито с бели конци — отвърнах. — Какво още да очакваме през следващите дни?

— Ще научиш от вестниците — измърмори той. — Нямаш ли желание да поработиш в президентската комисия?

— Ни най-малко — казах. — Още повече че ако всичко стане както го мислим, скоро ще ви предадем целия „Съд на Народите“.

— По какъв начин? — равнодушно попита Меркулов.

— С умело проведена операция. Приближаваме се до Бейби, Костя! Може да се каже, че ни е в ръцете.

— Зациклихте с тоя Бейби — въздъхна Меркулов. — А той даже вече не е и играч, а просто така, хулиган на стадиона. Ако започне да се мярка тук-там, моментално ще го очистят.

— Разчитаме на обратната реакция — казах аз.

— Тоест?

— Искаме да насочим праведния му гняв срещу бившите му господари.

Тази проста мисъл така го порази, че известно време седя, замислено поклащайки се в креслото.

— Глупости — каза той. — Той не познава никого.

— Говорим за Бейби, Костя! Как разбра за Люсин, а? А как се добра до Стукалов? Искаш да кажеш, че всичко е било случайно? Без насочване?

— Не ми харесва отношението ви към този убиец — намръщено забеляза Меркулов.

— Аз също често мисля за това — казах. — Моите ме заразиха. На базата на кибернетичните си извращения се занимават с черна магия — одушевяват протоколните фигури. Измислиха на Бейби и характер, и някакви слабости, даже му рисуват политически портрет. Но помисли си как се държи той! Ти би ли се държал така?

— Надали — каза Меркулов с усмивка.

— И аз — казах. — Това е психосоциален феномен.

— И кой го казва?

— Серьожа, разбира се. Но този Бейби действително така изразително плюе на цялото ни ровичкане, че не мога да не се възхитя.

Той изсумтя и нищо не каза, вълнуваха го други проблеми.

— Ами ти? — попитах аз. — Смяташ ли да се върнеш към родното огнище?

— Мечтая си — отвърна с въздишка Меркулов.

Отначало действително всичко приличаше на приказка. Още вечерта на същия ден, в който се раздели с Феликс Захарович, тя се качи с чужди документи на самолета, заминаващ за Рим. Всичко стана като с махване на вълшебна пръчица. Тя отиде на посочения адрес, където я посрещна непознат човек и й връчи билет, пари и документи. За нея бяха приготвени вещи, цял куфар вещи, и всичко свое трябваше да остави за по-нататъшно унищожаване.

Не й казаха почти нищо, само че в Рим ще я посрещнат и ще й обяснят всичко. Но в Рим успя само да се повози на автобус с една евтина екскурзия, водена от някакъв емигрант със страхотен еврейски акцент — отначало звучеше много симпатично, но към края на екскурзията изобщо престана да го разбира. След като прекара в Рим два дни, от които само няколко часа в разходки из града, тя отиде в Сицилия. Отново й обещаха, че там всичко ще й обяснят. Едва по пътя откри, че пак има нови документи.

В Сицилия я оставиха да се порадва на приличен пансион няколко дни, но тя не знаеше езици и затова се чувстваше много неуверено. Някаква жена провеждаше с нея курс по френски език и се оплакваше от слабите й способности. Но след три дни интензивно обучение вече можеше без проблем да си поръча обяд в ресторант.

От Палермо отлетя за Испания, където я чакаше нова кола, чудесен и простичък фиат. Книжката вече беше готова, но трябваше да придобие някакви навици и с нея се занимаваше мил млад испанец, който говореше руски много добре. Именно тук, в Барселона, за пръв път с нея поговориха по същество.

— Мила моя, това е операция по внедряване — каза й белокос човек с камилски устни. — Водят ви, за да не могат после да ви проследят. Знаете, че сте била омъжена, нали?

— Не разбирам — сви рамене Нина. — Действително бях омъжена, и какво от това?

— Не — възрази белокосият „верблюд“. — Трябва добре да запомните легендата си, Ниночка. След смъртта на първия си мъж капитан Ратников вие сте прекарали известно време в депресия и сте попаднали в лудницата.

— Това легендата ли е? — попита Нина.

— Да. Излизайки от лудницата, не сте могли да останете в родния си град и сте отишли в Сочи. Там случайно сте се запознали с французина на средна възраст Гюстав Шим, ще го запомните ли?

— Това тепърва ми предстои, така ли? — попита Нина.

— Не! — възкликна събеседникът й вън от себе си. — Това вече се е случило! Не само това, вече сте се развели с този Шим и сте запазили фамилията Шимова. Нина Алексеевна Шимова.

— Но документите ми са други — каза Нина.