Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

Естествено, най-лесно и според мен най-правилно би било да се разкара будката заедно с кварталния. Но мъдрите глави в криминалната разсъдиха другояче и държаха павилиончето под постоянно наблюдение, регистрирайки и купувачите, и доставчиците, и случайните минувачи. Наистина, с помощта на това наблюдение бяха решени немалко дела, но лично мен ме дразнеше фактът, че будката си стоеше, там се продаваше всякакъв боклук и това убеждаваше хората в безнаказаността на наркомафията.

Грязнов реши да използва точно тези типове, те също отдавна го дразнеха. Изчака момента, когато пристигна новата партида (не сладолед) и нахълта с милиционерско звено. Азербайджанците страшно се изплашиха, предлагаха някакви пари, после поискаха да повикат адвоката си.

Грязнов им разреши да се обадят и те се поуспокоиха. Разговорът се подслушваше, те не се обаждаха на адвокат, а на някой си Рустам Мамедов и искаха помощ срещу „чуждите ченгета“. Грязнов пристигна у Мамедов още преди той да успее да започне да действа, защото Мамедов живееше съвсем наблизо — на „Новокузнецка“.

Той отвори вратата и се слиса при вида на цяла група оперативници, но събра достатъчно кураж да настои:

— Имате ли заповед за обиск?

— Аха — усмихна се Грязнов и показа пистолета си. — Става ли?

Онзи сви рамене и ги пусна.

— Схващаш ли как стоят нещата? — беше първият въпрос на Грязнов.

— Какво има за схващане? — въздъхна Мамедов. — Въпросът е само колко?

Грязнов се усмихна, скри пистолета и подхвърли на милиционерите:

— Това е, момчета, свободни сте.

Той се тръшна в креслото и протегна крака.

— Само че, началник, имай предвид — предупреди го Мамедов. — Вече плащам, и тези, на които плащам, може да се окажат над теб.

— Да не си решил да ги изпееш? — попита Грязнов за всеки случай.

— За кретен ли ме смяташ? — намръщи се Мамедов.

— Виж какво, Мамедов — каза Грязнов. — Станало е недоразумение. Казвам се Грязнов, може да си чувал.

Мамедов си сипа газирана вода от сифона и попита:

— Тогава защо се занимаваш с дреболии, Грязнов? Ти си от московската криминална, ако, разбира се, си онзи Грязнов.

— Същият — потвърди Слава — и не се занимавам с дреболии. Схващаш ли, че си ми в ръцете?

— Може да се поспори — уклончиво отбеляза Мамедов. — Но ми е интересно какво всъщност искаш.

— При вас в Баку — обясни Грязнов — има лагер за руски военнопленници. Тези, които са на страната на арменците. В този лагер работят като охрана двама типове. Трябват ми тук, в Москва.

— А защо се обърна към мен? — попита Мамедов.

— Не съм се обърнал към теб, Мамедов — усмихна се Грязнов. — А към вас. Търпя ви вече пет години и търпението ми се изчерпва. Да ти казвам ли какво ще стане после, когато се изчерпи?

— Е-е-е… — махна с ръка Мамедов. — Защо да си разваляме настроението един на друг? В опаковка ли да ти ги докараме, или сам ще си ги опаковаш?

— Сам — каза Грязнов. — Вие ги вербувате за изгодна работа в който и да е руски град. Останалото е наша работа.

— А с будката какво ще правим? — попита Мамедов.

— Слушай, Мамедов, не ставай нагъл — ядоса се Грязнов. — Ти си живееш на „Новокузнецка“, а аз всяка сутрин маам пеша от „Вихино“ до „Петровка“. Усещаш ли разликата?

— Усещам — кимна Мамедов. — Само да беше поискал, майоре, и вече щеше да живееш на улица „Горки“.

— Тази будка да не съм я видял вече — каза Грязнов.

— Ами ако я продам на узбекистанците? — попита Мамедов с угодническа усмивка. — Те отдавна са й хвърлили око, а?

Грязнов поклати глава.

— Ах вие, мошеници — каза той. — Продавай, Аллах да те пази. И без това бял ден няма да видят.

— Да, но те — усмихна се Мамедов. — На кого да се обадя, казвай…

Въпреки че Грязнов разказваше този епизод със зле скрит възторг, аз го слушах намръщено. Тези близки контакти с мафията не ме радваха и чудесно знаех, че поне една трета от престъпленията се извършват от хора, които са осведомители на милицията и контраразузнаването. Но случаят беше специален и не можеше да подбираме средства, които да задоволяват всички.

Константин Дмитриевич Меркулов се появи на работното си място в сряда, като че ли падна от небето. Той проведе кратък и съдържателен разговор с генералния, после прие няколко отговорни посетители, накрая ме извика при себе си. Видът му беше съвсем измъчен, да ти е жал да го гледаш.

— Да — поклатих глава, — излезе ти душата да теглиш президентската каруца… Човек може да си помисли, че лично си нападал оня в Тюмен.