Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— Къде е той?

— Стоеше долу, до съседния вход.

— Хайде, момчета, бързо — нареди Лихоносов на телохранителите си и те скочиха пъргаво. — И ти, момченце, върви — добави Лихоносов заради детето. — Благодаря ти, много ни помогна.

Щастливото момченце си отиде, а Лихоносов стана и се протегна.

— Е, госпожице. Наближава последното действие. Извратеният ви поклонник скоро ще бъде в краката ви.

— Защо ви е нужно това? — уморено попита Нина.

— Имам личен интерес от тази работа — каза Лихоносов. — Дядката трябва да работи за мен и се налага да му метна примката. Не се вълнувайте, той ще си остане жив и даже игричките ви ще продължат, но вече с моята музика.

Той се усмихна тържествуващо.

— Само не мога да разбера защо използвате за срещите си кодиран текст. Да не би да ви е записал за щатен агент?

— Да — каза Нина мрачно.

— Ясно — усмихна се Лихоносов. — Шуробаджанащина.

— Не е вярно — възрази Нина. — Работех… Сега ще ви покажа!

Тя отвори чекмеджето на бюрото и започна да вади някакви книжа.

— Ето — трескаво говореше тя. — И още, ето…

Лихоносов я погледна снизходително.

— Добре, добре. Вярвам ти. Разбира се, той набира точно такива агенти. Сигурно си имаше и съответен прякор?

— Да — кимна Нина.

— И как ти викаха?

— Бейби — каза Нина.

Тя го остави да се обърне изненадано към нея и да види насоченото срещу него дуло на пистолета „Макаров“ със заглушител. После куршумът го улучи в окото и той не видя нищо повече.

Телохранителите се връщаха поотделно, защото отработваха различни направления на възможното бягство на Феликс Захарович. Нито един от тях нямаше късмет в търсенето, но това, че се върнаха с разлика от няколко минути, вече си беше голям късмет за тях. Ако се бяха прибрали заедно, Нина щеше да бъде принудена да ги убие, а така гумената палка беше достатъчна. Хубавото й е, че и не много силен удар е достатъчен, трябва само да знаеш къде да удряш.

После за пет минути тя си събра нещата и бързо напусна апартамента в Югозападния район, като реши повече никога да не се връща тук. Вълнуваше я съдбата на Аня, която трябваше да се върне вечерта след работа, но се надяваше да й се обади от външен телефон.

Феликс Захарович я чакаше на уговореното в дванайсети вариант място, близо до Битцевския парк. Той четеше вестник, седнал на пейката на автобусната спирка. Нина седна до него и му подаде удостоверението на Ваня Лихоносов. Той го взе с недоумение.

— Това пък какво е? Аа…

— Познаваш ли го?

— Естествено — подсмихна се Феликс Захарович. — Моят ученик и помощник. Той ли беше при теб?

— Да — каза Нина.

Феликс Захарович кимна разбиращо.

— Искаше да ти метне примката — каза Нина. — Служебни интриги, нищо повече.

— Повече — каза Феликс Захарович. — Много повече, мила моя. Следствието се занимава с убийството на Люсин.

Нина сви рамене.

— Рано или късно това трябваше да стане — каза тя.

— Сам ли беше?

— С него бяха горилите му.

— Какво направи с тях?

— Търкалят се в безсъзнание.

— А той?

Нина замълча.

— Е — каза Феликс Захарович. — Лека му пръст. Човек трябва да може да мята примки.

— Трябва да се обадя на Аня — сети се Нина. — Тя още нищо не знае.

— Не, никакви обаждания — предупреди я Феликс Захарович. — Аз ще се постарая да я предупредя. Нека да се върне в собствения си апартамент и да разправя каквото иска за отсъствието си, твоят план е друг.

— Какво ще стане с нея?

— Ще се погрижим — уверено отвърна Феликс Захарович. — Сега. Слушай внимателно какво трябва да направиш веднага…

Тя слушаше и заедно с изумлението от наближаващия ярък нов живот не я напускаше някакво мъчително безпокойство. Всичко, което й предлагаше Феликс, беше прекрасно, но не беше сигурна, че има право на това. Струваше й се, че главната работа още не е свършена.

— Кога ще мога да се върна? — попита тя.

Той се разсмя.

— Чакай, първо се потопи във всичко това, усети го… Може и да не искаш да се връщаш.

— И все пак?

Той мълча известно време. Подаряваше й нов живот, но тя си оставаше Бейби. Няма как.

— Изчакай известно време — каза той. — Според това как се чувстваш… Когато усетиш, че може, се върни.

Те станаха. Настъпи моментът на сбогуването и Феликс Захарович усети, че сърцето му се свива.

— Ще ме посрещнеш ли? — попита Нина.

— Непременно — каза Феликс Захарович. — Дори ако… — Той не се доизказа.

— Нищо няма да ти се случи — усмихна се Нина. — Ти си безсмъртен.