Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— Разформироват бригадата ни — казах на Лариса и Серьожа, които вече седяха пред екраните си.

— Как така? — изплаши се Лариса.

— Наредено е делото ни да бъде прекратено — казах аз. — Смятат, че е неприлично да се харчат народни пари за задоволяването на лично любопитство.

— Не вярват, че Бейби е жив, така ли? — попита Серьожа, продължавайки да дъвче.

— Сега ще се занимаваме с мафиотските дела на уралските финансови групировки. Фалшификации, контрабанда, подкупи с особено големи размери. Ще има какво да смятате на вашите аритмометри.

Серьожа не отговори, а Лара каза:

— Това не е справедливо.

Кимнах.

— Затова пък е целесъобразно. Готвят се да загасят огъня, като го залеят с бензин. Нека да опитат.

— А Бейби? — попита Серьожа. — Нали за малко да се запознаем с него. За местонахождението на тези боклуци той би ни предал целия Народен съд.

— Точно това не им трябва — злорадо казах аз. — Започвам да си мисля, че този най-съвестен орган също е елемент от държавната политика.

— Вие пък, Александър Борисович — поклати глава Лариса.

Точно в този трагичен момент в залата се появи сияещият Слава Грязнов, който ми носеше забравения в кабинета Евражка.

— Ах, каква очарователна маймунка! — възкликна Лара и плесна с ръце.

— Това е Евражка — авторитетно поясни Грязнов. — Чукотски домашен дух. Какво сте увесили нос?

— Делото на Бейби се прекратява предвид смъртта на обвиняемия — каза Лара. — Цялата ни работа отива на вятъра.

— Представяш ли си — обясних аз, — намерихме онези гадове, убийците на Ратников. Всички, дори и ФСК ги мислят за мъртви, а те процъфтяват в Баку. Представяш ли си каква примамка за Бейби!

— Край — каза Лариса със задгробен глас. — Няма го вече Бейби.

— Но делото му живее — каза Грязнов и продължи да се хили.

Погледнах го с недоумение.

— Какво си грейнал като месечина?

— Моля за извинение — кимна Грязнов. — При вас трагедия и при нас трагедия… В страната всяка минута убиват по няколко души, представяте ли си!

— Какво искаш да кажеш? — попитах с подозрение.

Грязнов забоде пръст в гърдите си.

— Знаеш ли, Саша, след известно количество разкрити дела сърцето на старото ченге започва да работи в свой собствен режим. Ето, дойде ми наум да погледна сводките от Брянска област, какво става там, разбираш ли? И какво мислиш?

— Е? — успях да кажа аз.

— Вярно — въздъхна Грязнов с печал, изписана на лицето. — Гражданинът Люсин, или Луценко Григорий Яковлевич, е бил убит преди около седмица. Между другото с пистолет система „Макаров“.

Останал без сили, аз въздъхнах и седнах в креслото. Лара светна и дори Серьожа Семенихин се усмихна доволно, продължавайки да дъвче.

Сега непрекъснато, даже и докато лежеше в леглото си, Феликс Захарович панически чувстваше как около шията му се стяга зловещата примка на страха и подозрителността. Вече не можеше да излезе безгрижно като преди да се поразходи или да поседи на пейката в градинката, защото чувстваше с кожата си как няколко чифта враждебни очи едновременно бдително го наблюдават. Знаеше какво означава да те заподозре колегията и не си правеше илюзии по въпроса. Трябваше да се изплъзне от това наблюдение, дори и ако то съществуваше само във въображението му.

Изобщо не мислеше, че продължителната му кариера, в която беше извършил толкова много различни неща, ръководейки се от вярата в правилността на избрания път, наближаваше края си. Понякога тези мисли го спохождаха заедно с безизходна тъга, но той ги прогонваше, защото оставаше едно дело, което не беше успял да завърши.

Веднъж събра кураж и все пак се измъкна от къщи, поседя на пейката, наслаждавайки се на пролетното слънце и играещите наблизо деца, а след това, докато минаваше покрай тролейбусната спирка, неочаквано скочи в тръгващия тролей. Погледна в задното стъкло и веднага разпозна един от наблюдателите, който моментално се хвърли към уличния телефон, а и другият, в колата, също си пролича ясно. За да не привличат вниманието, те не използваха коли с радио и това му даваше малък шанс.

Той слезе на станцията на метрото, влезе вътре заедно с тълпата пътници, а после с излизащата тълпа се измъкна от другата страна. Наблизо беше спрял трамвай и Феликс Захарович веднага се качи. Трамваят го закара в покрайнините и там той се прекачи на автобуса до следващата станция на метрото.

Въпросът беше дали Лихоносов е съобщил на колегията за неговата „племенница“. Ваня Лихоносов не можеше да бъде обвинен в излишна вярност на идеята за органичното общество. Той се отнасяше много скептично към проекта, а и ръководителите не предизвикваха у него благоговение, но не смееше да се отцепи, защото финансовият му успех зависеше от решенията на колегията. Феликс Захарович се добра до блока в Югозападния район пеша от предишната автобусна спирка, хвана някакво дете и го помоли да занесе бележка на Нина. Феликс Захарович го изпроводи с поглед и въздъхна, обърна се и се отдалечи от блока, където временно живееха Нина и Аня.