Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— Няма начин — каза той. — Това е, мила. Сега дълго няма да се видим.

„Никога“ — крещеше сърцето му.

— Толкова по-приятна ще е срещата ни. — Нина го погледна в очите. — Не се безпокой, дядо. Много скоро ще се върна. Имам предчувствие.

Тя го целуна по гладко избръснатата буза и той се просълзи.

— Прощавай — едва чуто произнесе той.

Тя се качи на стъпалото на автобуса, махна му с ръка и замина.

Той дълго седя на същата тази пейка, идвайки на себе си. Беше му много тежко, преживяваше огромна душевна загуба, но едновременно с това се радваше, че е успял да осигури заминаването на Нина миг преди пълното разкриване. Това беше победа и имаше с какво да се гордее. Но беше и поражение, защото сега, след гибелта на Лихоносов, животът и кариерата му бяха приключили. Не си правеше илюзии по този въпрос.

Вече нямаше нужда да се крие. Той се върна вкъщи с такси, поздрави съседите, тежко се качи по стълбите на втория етаж, отвори вратата и влезе.

Двама души моментално го подхванаха под мишниците и буквално го замъкнаха в стаята, където бяха генерал Чернишов и самият Председател. С тях беше и едно небиещо на очи хилаво човече, скромно седящо в ъгъла, и Феликс Захарович с ужас си спомни, че това е най-лютият комитетски палач.

— Седнете, Феликс Захарович — започна Председателят. — Разкажете ни за Бейби.

Феликс Захарович падна в креслото, без да има сили да каже дума. Това беше истинският край.

— Какво ви интересува? — едва промълви той.

— Къде е той? — излая Чернишов. — Днес е убил Лихоносов!

— Не знам — тихо каза Феликс Захарович.

Трябваше само да се реши. Нямаше нужда нищо да хапе, да си реже вените или да гълта. Иглата с отровата беше в пръстена на ръката му и трябваше само да се реши. Много пъти си го беше представял.

— Стар негодник — проговори генералът. — Кого мислеше да излъжеш?

— Смятате ли да отговаряте? — попита Председателят.

Феликс Захарович мълчеше.

— Е — каза Председателят, — знаете какво ви очаква.

Хванаха го за ръцете и започнаха да го привързват с лейкопласт към облегалките на креслото, а той още не можеше да се реши, още чакаше нещо. И едва след като виновно усмихнатият палач тръгна към него, той завъртя пръстена, натисна където трябваше и усети спасителното убождане в основата на пръста.

За учудване на присъстващите, той изведнъж се усмихна и веднага омекна. Палачът се хвърли към него, напипа пулса му и разочаровано произнесе:

— Така си и знаех. Отрови се!

Дори очевидното убийство на Люсин не беше достатъчно доказателство за ръководството на прокуратурата по въпроса за идентификацията на убития Бейби. Колкото и да се трепех да обяснявам, че митническите истории нямат нищо общо в случая, че Люсин е в списъка на Бейби и само Бейби може да го е убил, не ми вярваха. Главен противник на търсенето на Бейби беше, естествено, заместник-генералният Леонид Василиевич Пархоменко, за когото въпросът се оказа неочаквано принципен. Самият генерален жално ни напомняше какво може да последва, когато историята за убийството на невинния Алексей Дуганов стигне до пресата и висшето ръководство на страната, но не заемаше принципна позиция. Нямаше нищо против да ни разреши да продължим разследването, обаче Пархоменко не отстъпваше и заплашваше да разгласи служебната тайна, ако издирванията ни продължат. Опитвах се да намеря Костя Меркулов, но той с комисията беше извън всякакви граници на досегаемост.

А в това време някъде в Тюмен беше извършено „дръзко нападение“ срещу известен нефтен магнат, в резултат на което бяха арестувани едновременно петима агенти на СНС. Те казаха, че са наемници, че им плащат луди пари в долари и средствата за масова информация широко подеха тази история. Наистина, в отговор на това във Волгоград и Воронеж бяха убити няколко едри мафиоти, но въпреки че там бяха оставени протоколи от заседанието на „Съда на Народната съвест“, милицията счете случая за разчистване на сметки между враждуващи кланове, прикриващи се с политическата спекулация. В Новосибирск се състоя открито заседание на „Съда на Народната съвест“, на което съдиите бяха възмутени от безработицата бачкатори, пенсионери и домакини. Резултатът от заседанието им беше осъждането на терора и приемането на обръщение до президента и Върховния съвет. Естествено, при такава активност на „народните съдии“ откриването на Меркулов беше немислимо.