Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

А ето какво ставаше в този момент в блока. Още щом сутринта Аня отиде на работа, прикривайки отсъствието си със солидното медицинско, изработено от Феликс Захарович, на вратата се звънна и през шпионката Нина видя усмихнатата физиономия на одевешния „съсед“. Тя отвори и Ваня Лихоносов влезе заедно с личните си телохранители. Нина смутено ги пусна и само попита:

— Случило ли се е нещо?

— Нищо особено — ухили се Ваня Лихоносов и седна без разрешение в креслото до масата. — Търся един стар приятел, Феликс Захарович Даниленко. Трябва ми спешно.

— Защо го търсите тук? — попита Нина, която започваше да се успокоява.

— Само не казвайте, че не го познавате — каза Лихоносов. — Вчера той ми каза, че сте негова племенница, избягала от алкохолизирания си мъж. Искам да ви кажа, че не приличате на жена, която бяга от мъжа си.

— Какво искате? — попита Нина.

— Бих искал да узная коя сте вие, миличка? — каза Лихоносов. — Документите ви са надеждни, но са от конспиративния резерв на нашата кантора. Дал ви ги е Феликс, нали?

— Няма да отговарям на въпросите ви — отряза Нина.

Лихоносов се разсмя жизнерадостно.

— Чухте ли я, момчета? Няма да отговаря!

— Тя ще отговаря, шефе — каза, без да се усмихва, единият от телохранителите.

Нина го погледна уплашено и потръпна. Удаде й се.

— Не мога да разбера защо се държите така? Е, и? Дори и да не съм му племенница, не мога ли да разчитам на подкрепата му?

— Искате да кажете, че имате връзка с него? — радостно попита Лихоносов.

— Не съм длъжна да ви отговарям — смутено проговори Нина. — Да не съм някаква проститутка…

— А приятелката ви какво прави тук? — попита Лихоносов. — Или старецът ви стига и на двете?

Нина помълча, събирайки мислите си. Беше й противно да каже това, което каза.

— Е, и?… Има различни начини…

— Слънчице! — възкликна Лихоносов. — Та тя е лесбийка! Работил съм с такива хубавици, когато още си ходела на училище. Забелязала ли си как й трепери устната?

Нина сви рамене.

— И какво?

— Такова. Това е от страст. Ако с дядката се отдавахте на някакви непозволени игри, тя щеше да те убие. Единственото, което мога да си представя в това отношение, е, че старецът се е наслаждавал на вашата любов.

Нина въздъхна и поклати глава.

— Недей да отричаш — каза Лихоносов. — Така ли е?

Нина вдигна глава, готова да се възмути, но размисли.

— Така е — каза тя, смутено гледайки встрани.

Лихоносов кимна разбиращо и се разсмя.

— Ай-ай-ай — каза той. — Ето ви пример за израждането на управляващата класа. А това е гвардията, орденът на мечоносците! Ново общество строят.

— Всичко ли научихте? — попита Нина. — Може би стига толкова?

— Това е само началото — каза Лихоносов с въздишка. — Освен това трябва да ми разкажете коя сте, откъде се появихте, как сте се запознали с Феликс, колко често той идва тук и най-важното — дати, адреси, телефони.

— Нямаме телефон — промърмори Нина.

— Само не се правете на глупачка — подхвърли презрително Лихоносов. — На кой телефон се обаждахте на Феликс?

Телохранителите вече се бяха отпуснали, седяха на кушетката и на един стол, разглеждаха бедната обстановка в апартамента и правеха гримаси. Клиентите им по правило живееха в други условия.

Разговорът продължаваше тягостно и мъчително. След дълго протакане Нина каза телефона, на който се обаждаше на телефонния секретар на Феликс, спомена няколко места, на които, се срещаха. Дълго разказваше за конспиративните правила, на които уж я беше учил. Когато Лихоносов за майтап я помоли да разкаже за нощните оргии, тя решително отказа да отговаря и това стана причина за почти петнайсетминутен спор, в който освен самия Лихоносов с радост взеха участие и телохранителите с пошлите си шеги. И когато на вратата се позвъни, Нина се опита да скочи, но Лихоносов й направи знак да остане на място. Той прати до вратата единия от телохранителите и той за всеки случай извади пистолета си. Каза нещо през вратата, после отвори и вмъкна в апартамента едно уплашено дърпащо се момченце.

— Чичковци, какво правите, недейте! — жално мънкаше то.

Телохранителят подаде на Лихоносов бележката, предназначена за Нина.

— Успокой се — каза Лихоносов на момченцето. — Никой нищо няма да ти направи. Ние сме от милицията, ловим престъпници. Разбрали?

Той разгърна хартията и прочете:

— „Отново дойде време да цъфнат кактусите. Дванайсет.“ Интересен текст, а?

— Това той сам го написа — каза момченцето и подсмъркна.