Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— Ще им предам — сухо каза Феликс Захарович.

Лихоносов изсумтя, усмихна се жизнерадостно и си тръгна, като си подсвиркваше някаква весела мелодийка.

Вратата се затвори след него и Феликс Захарович почувства, че коленете му се подгъват. Той неочаквано седна на пода в антрето, подпрял гръб на стената. Всичко, което смяташе за прекрасно организирана акция, сега се разпадаше. Трябваше да помисли за радикални спешни мерки.

Обадиха ми се в неделя сутринта. В събота останах до късно на работа, увлечен от неуморимите ми помощници, които търсеха своите си компютърни пътища към Бейби, така че се приготвих да замина на вилата в неделя сутринта. Затова, когато рано заранта телефонът иззвъня, аз вече закусвах.

— Може ли да се обади Александър Борисович Турецки? — разнесе се меден мъжки глас.

— Определено — отвърнах аз. — Всъщност той вече е на телефона. С кого имам честта?

— Може би вече не ме помните — каза мъжът с извинителен тон. — Аз съм от Краснодарското управление на МВР. Разговаряхме за убийството на капитан Ратников. Майор Артьом Иванович Демьонок. Случайно съм в Москва, дай, викам си, да се обадя, може пък да не са ме забравили.

— Не съм ви забравил, Артьом Иванович — казах благо, въпреки че в този момент с трудност си спомнях външността му. — Какво ви води насам?

— Ами всъщност идваме при вас, Александър Борисович. Докато съм в почивка, реших да ви доведа един човек. Може би ще ви бъде интересно да си поговорите с него.

Още отсега не ми беше интересно. Трескаво пресмятах как да се отърва от неочакваните гости, но в този момент Демьонок каза:

— Витя Сорокин. Бивш колега на Коля Ратников.

Признавам, не се сетих веднага за кого става дума. Но когато си спомних, веднага зарязах вилните си дела, обясних им как да стигнат до нас и незабавно започнах да звъня на вилата, за да предупредя Ирина, че не мога да дойда заради неотложни ангажименти. При това трябваше да взема предвид колко вредно може да се отрази отсъствието ми на нервната система на бъдещото дете. Но жена ми ме познаваше прекалено добре и обеща да не се нервира за дреболии. Целунах я по телефона и тя се закиска.

Гостите се появиха след около час, тоест два пъти повече време, отколкото беше необходимо. Съвсем не беше зле за провинциалисти! Демьонок си беше също толкова скучен и сив, колкото ми се стори в Краснодар, докато трескаво издирваният от нас Витя Сорокин представляваше мечтата на Гьобелсовата пропаганда — строен висок блондин със сини очи. Впрочем въплътеният свръхчовек се държеше не особено уверено, смутено гледаше встрани и нервно дъвчеше дъвка.

Поканих ги в кухнята, напоих ги с кафе, нахраних ги с омлет, а по време на целия ритуал Демьонок разказваше за делата на краснодарското управление, за процента на разкритите престъпления и се интересуваше от състоянието на Серьожа Семенихин. Последното ме върна към мислите за работата, обадих се на Серьожа и му наредих моментално да се изстреля към нас.

— Следа от Бейби — произнесох ключовата дума и той би всички рекорди по придвижване с неделния градски транспорт.

Вече си допиваха кафето, когато се появи Серьожа и Демьонок радостно го прегърна. Самият Серьожа не се стремеше към изблици на чувства, но се беше сприятелил с майора по време на престоя си в краснодарската болница и се държеше с него съвсем дружелюбно.

— Виктор Сорокин — казах аз, сочейки супермена с пръст. — Помниш ли кой е това?

— Естествено — кимна Серьожа.

— Хайде, Витя — казах аз. — Да запалим по цигара и да си поговорим.

Като всеки приличен супермен Витя не пушеше, но беше готов за разговор. Всъщност заради този разговор беше дошъл в Москва, позволявайки на Демьонок да го навие. Делото на капитан Ратников също не му даваше мира.

— Успях да поработя с него само една година — каза той. — Какво да ви кажа, душа човек. Ходих у тях, познавах и жена му… Тя работеше при нас в управлението — като инструктор по стрелба. И изведнъж й се стовари такова нещо!

— Защо не доведохте делото докрай? — попитах без всякакъв укор.

Той сви рамене.

— Нали прекратиха разследването. Щом убиха Щърбавия, и го закриха.

— А известно ли ви е — попитах аз, — че оттогава са убити още шестима души, присъствали на мястото на убийството?

— Не, не ми е известно — внимателно каза той. — И кой ги е…

— Точно над това работим — казах аз. — Да имате някакви идеи по въпроса?

Той замислено поклати глава.