Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— Когато му дойде времето — каза Феликс Захарович. — Какви ги дрънкаше за Бейби? Кой се съмнява в него?

— Следователят Турецки. — Лихоносов вече добре знаеше фамилията. — Такъв един чевръст младеж. Все си мисля, защо не вземе да го бутне някоя кола, а?

— Нашите акции могат да засягат само несъмнени враждебни за обществото личности — възрази Феликс Захарович. — Какво ти е направил този следовател?

— Плете интриги срещу нашия човек в прокуратурата — каза Лихоносов. — Такъв един, знаеш ли, пъргав младеж. От тези, дето са по католици от папата.

— Ти разбираш ли какво говориш — гневно се обърна към него Феликс Захарович. — Разбираш ли изобщо с какво се занимаваме?

Лихоносов се усмихна и безгрижно поклати глава.

— Нее, не разбирам. Всички се опитват да ми обяснят, а аз не разбирам. Струва ми се, че никой не го разбира.

Феликс Захарович го гледаше с изумление, като животно, което изведнъж е проговорило. Той допускаше, че дълбоката същност на проекта може да бъде разбрана само от малцина, но никога не си беше представял, че това може да вълнува някого. Най-малко го очакваше от Ваня Лихоносов, който прекрасно се беше наредил в новия живот.

— Във всеки случай в проекта категорично са забранени всякакви действия срещу органите на властта — назидателно произнесе Феликс Захарович. — Психологията на новото общество е изградена на благоговейното уважение към структурите на властта. Без това единството е немислимо.

— Е, това не е ваше изобретение — проточи в отговор Лихоносов. — Идеята за божествения произход на властта е възникнала още при шумерите.

— В проекта няма нищо ново — усмихна се Феликс Захарович. — Той представлява сбор от положителния опит на човешката история.

— Всичко това намирисва на примитивно масонство — промърмори Лихоносов. — Тайна, силно преувеличена конспирация, знаци и шифри. — Той посочи с пръст листа с ключовите обозначения. — Винаги ми се е струвало, че това са някакви детски игри на възрастни хора.

— Не смятам да те убеждавам в противното — каза Феликс Захарович. — Но ти с готовност позволи да бъдеш въвлечен в тези игри, нали? Те ти носят немалка изгода.

— Организацията прибира по-голямата част от моята изгода — промърмори Лихоносов, — но не протестирам. Просто бих искал да разбера по-добре правилата на тази игра. Когато бях дете, родителите ми често пляскаха преферанс в хола с приятели и от стаята си чувах фразите им: „вист, пас, мизер“ и прочие. Това ми се струваше като някакво вълшебно царство. Но още дванайсетгодишен биех родителите си на преферанс и вълшебното царство изчезна.

— Да — усмихна се Феликс Захарович. — Всичко се повтаря.

Финансовите дела не позволяваха на Лихоносов да стои у Феликс Захарович толкова, колкото несъмнено му се искаше. Феликс Захарович разбираше това и нарочно водеше много разговори на общи теми, без да бърза да го въвежда в тайните на ключовата програма. Впрочем и самият Ваня като че ли не се натискаше особено, разбирайки, че старецът трябва да му предава нещата не наведнъж, а постепенно. Ако човек ги слушаше отстрани, те бяха изключително деликатни и вежливи, но това не беше нищо повече от чиновническа дипломация. Някога Ваня Лихоносов беше подчинен на Феликс Захарович, но никога не беше изпитвал особена любов към началника си. Началникът го знаеше добре и не изискваше от него повече, отколкото би могъл да даде.

Вече на вратата, след като си сложи лекия шлифер и лекомислената младежка шапка, Лихоносов се обърна към Феликс Захарович, който го изпращаше, и попита с лека усмивка:

— Би ли ми казал за какво са ти жените, дето ги държиш в Югозападния район? Способен ли си още на нещо?

Би трябвало да се изчерви, но Феликс Захарович почувства как кръвта, напротив, се оттича от лицето му. Отдавна не беше изпитвал такъв страх.

— Защо ме следиш? — попита той, опитвайки се да контролира интонацията си.

— Случайно — усмихна се Лихоносов. — Гледам, въртиш се, опитваш се да се отървеш от опашка. Я, викам си, да видя при кого се промъква с такива предпазни мерки. Останалото беше въпрос на техника.

— Това е племенницата ми — каза Феликс Захарович. — Избяга от мъжа си алкохолик от Твер и временно я крия.

Двусмислената усмивка не слизаше от лицето на Лихоносов.

— Бре-бре — каза той ехидно. — Коя от двете?

— Другата е нейна приятелка.

— Ами поздрави ги. — Той докосна с ръка периферията на шапката си. — Отбих се при тях като съсед, който чака жена си с ключа, и се запознахме. Симпатични момичета.