Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— Ами Аня? — попита Нина.

Феликс Захарович сви рамене.

— На нея документи няма да й трябват. Може да си живее с нейните.

— Там ще се съберем ли двете? — попита Нина.

Той се усмихна радостно.

— Надявам се.

— И ще ни идваш на гости? — попита Нина.

Феликс Захарович продължително въздъхна.

— Непременно. Но трябва да ти кажа, че моето положение всеки момент може да се промени. Аз си оставам опората на консервативните сили и новата генерация решително се бори с мен. Ако ме надвият, ще ме отстранят от работа.

— Отдавна ти е време да се оттеглиш — каза Нина. — За какво са ти тези интриги? Сам казваш, че имаш пари. Да се беше пенсионирал.

— Аз не работя за пари — обиди се Феликс Захарович. — Може да се каже, че съм последният рицар на идеята. Когато си отида, от идеята за органичното общество няма да остане и спомен.

— Никога не съм разбирала твоето органично общество.

— Естествено — кимна Феликс Захарович. — Днес малцина могат да го разберат. Това е обществото на бъдещето.

— Комунизъм? — усмихна се Нина.

— В известен смисъл, да. Но без тоталитаризъм, без догматизъм, без подлеците в президиума. Това е развитие на най-добрите идеи, малката ми. Нито социализмът, нито капитализмът, нито какъвто и да е „изъм“ няма да спаси планетата. Необходими са нови идеи, които да обединяват хората. Сега у нас, в Русия, се зараждат тези идеи. Разбираш ли, ние се отказваме да определяме пътя на развитие на хората вместо тях, призоваваме ги към инициатива, но не само за собствена самоизява, а за общото развитие.

— Въпреки това е трудно за разбиране — каза Нина. — Нещо не ги виждам новите идеи, ако естествено нямаш предвид масовата приватизация.

Феликс Захарович се поусмихна.

— Става дума за прорастване — каза той. — Новите идеи още са в земята, още не ги е огряло слънцето. Студовете вече са ги закалили и са готови да растат активно. Дайте ни време, и няма да познаете този свят.

Нина се усмихна и поклати глава.

— Мечтаеш, дядо. Опитът от построяването на комунизма не те е научил на нищо. В края на краищата подлеците пак ще са в президиумите, само лозунгите ще са вашите, за щастливо органично общество.

— Няма да спорим — само каза той.

Всъщност много му се искаше да спори, да доказва, да убеждава, тъй като вярата му в светлото органично бъдеще беше безгранична. Разбира се, би могъл да й разкаже за проблемите на западното общество, за това, как основите на органичния социум се обсъждаха на съвместни съвещания, за упованието за успех в Русия на новите идеи, които имат хората, на практика управляващи света. Не, това не беше поредната утопия, това беше проект от световен мащаб.

Но когато не се занимаваше с поредната акция, Нина се превръщаше в обикновена жена, мила, в някои отношения дори обаятелна, грижовна, и да й се обясняват основите на органичното общество беше немислимо.

Той се върна вкъщи и завари там Ваня Лихоносов, активно работещ на компютъра.

— Какво значи това? — попита Феликс Захарович с подозрение.

— Председателят се нуждае спешно от ключа към шести параграф на дванадесети раздел — поясни той, без изобщо да се смути. — Опитвам се да се промъкна според твоите указания.

— Той така ли те помоли — осведоми се Феликс Захарович, — да търсиш ключа без мен?

— Не, не го е споменавал — каза Лихоносов. — Но вече цели два часа седя у вас, а тебе те няма. Така че се заех с опити… Знаеш ли, тук почерпих нещо и за себе си.

Феликс Захарович не го удостои с отговор, седна пред компютъра и се зае с работа. С едната си ръка чукаше по клавишите, а с другата работеше с мишката. Лихоносов го наблюдаваше с усмивка.

— А известно ли ти е, старче — каза той, — че в редиците на федералната прокуратура не бързат да признават смъртта на твоя Бейби за действителна.

Феликс Захарович дори не го погледна.

— В какъв смисъл? — студено запита той.

— Съмняват се — каза Лихоносов. — Виж, ако ти самият го разпознаеш, тогава да, ама така…

Феликс Захарович го изгледа озадачено.

— Сериозно ли говориш?

— Виждал си снимките — продължаваше Лихоносов, — значи можеш да кажеш дали това е той или не.

— Ти подиграваш ли се? — разсърди се Феликс Захарович. — Глупости на търкалета…

Той включи принтера и скоро от него изпълзя лист с текст.

— Ето ти ключа — каза той и подаде листа на Лихоносов.

Лихоносов погледна и сви рамене.

— Кой измисли тази стъпаловидна структура? — недоумяваше той. — Защо проектът да не стигне до всички желаещи, за да знаем какво строим?