Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

Той сви рамене.

— Може би.

— Знаехте ли кои са убийците на Ратников?

Той кимна.

— Чекалин и Тверитин? — попитах аз.

Той ме погледна с известно учудване.

— Вие пък откъде разбрахте? По този въпрос не остана никаква документация.

— Какво стана с тях? Един от бившите им колеги ми каза, че са били наказани. Доколкото две години условно не може да се нарече наказание, бих искал да знам какво се е случило с тях.

— Загинаха — каза Соснов.

— Как и кога?

— Скоро след този нелеп съд. Пратиха ги в Карабах в състава на специалните части и там просто ги застреляха.

— Вие лично ли се погрижихте?

— Намери се кой. Какво още ви интересува?

Той и така ми беше казал повече от достатъчно и дори да имах още въпроси, нямаше да му ги задавам. Сбогувахме се много сухо и аз напуснах разкошния му кабинет.

Когато се върнах, ме чакаше съобщение от ФСК, в което се казваше, че бившите сътрудници на управлението на службите за сигурност в Краснодарски край лейтенант Георгий Чекалин и лейтенант Андрей Тверитин действително са били вербувани в състава на доброволно формирование за водене на бойни действия в района на Нагорни Карабах на арменска страна. И двамата изчезнали безследно още през първите дни. Предполага се смърт по време на бойна задача.

Нина постигна своето, Аня отново живееше заедно с нея. Тя самата не знаеше точно защо й е притрябвало, но явно имаше нужда през цялото време да се грижи за някой слаб и беззащитен. Аня бе напълно подходяща.

Животът им в Югозападния район беше доста безсмислен. Ядяха, пиеха, гледаха телевизия, разхождаха се в горския пояс наблизо, ходеха по магазините. Спяха отделно и въпреки че Аня от време на време се опитваше да направи отношенията им по-близки, Нина грубо я поставяше на място.

— Ето, ще си родиш бебе — казваше тя мечтателно — и то ще си има две майки наведнъж. Не е зле, а?

— А с какво ще живеем? — питаше Аня, която вече от дълго време не се беше вясвала на работа.

— Ще се оправим някак — отвръщаше Нина. — Дай да се махнем оттук, а? Някъде по на юг. На юг се живее лесно, там слънцето е повече.

— Както искаш. — Аня само се усмихваше сладко.

— Дай първо да родим — каза Нина. — Тук е столица, медицината е на ниво. При нас знаеш ли какъв беше процентът на детската смъртност? Ужас.

Тя очакваше, че сведенията за истинските убийци на мъжа й ще я споходят по някакъв вълшебен начин, като откровение насън или случайна среща. Организирайки редица убийства на хората, свързани с гибелта на децата й, тя ги смяташе за продължително изкачване към небесната истина. У нея се пробуждаше древната езическа вяра в хармонията на небесните сфери и тя служеше на възстановяването на тази хармония. Сега можеше и да съжали убитите от нея хора, но пак не се отказваше от нито едно от убийствата.

Феликс Захарович не се появяваше много често у тях. Настаняването на Аня в същия апартамент не го радваше, но нямаше желание да спори с Нина. По това време в организацията започваше период на активна дейност и той беше зает за дълги периоди. Веднъж дойде по обяд и доста остро помоли Аня да отиде до магазина за хляб.

— У нас е пълно с хляб — обидено каза Аня.

— Тогава за чай — каза Феликс Захарович.

— Ама и чай си имаме.

— Нямате шунка — каза Феликс Захарович. — Така че иди.

Тя отиде, обидена и недоумяваща, а Нина попита:

— Станало ли е нещо?

— Ами, първо — каза Феликс Захарович, — следователят от прокуратурата, Турецки му е фамилията, та той ги е намерил онези двамата.

Нина бавно стана.

— Как? — тихо произнесе тя.

— Намерил ги е — сви рамене Феликс Захарович. — Но не се радвай. Отдавна са покойници.

Нина поклати глава.

— Не може да бъде.

— Проверено е — отряза Феликс Захарович. — Дори се говори, че нарочно са ги прецакали, за да не позорят редиците. Били са наши хора, от комитета.

— КГБ? — попита Нина. — Децата ми са били убити от хора от КГБ?

— Абе бандити са това — измърмори Феликс Захарович. — Главозамаяли се от безнаказаност маниаци. И по-рано сме хващали такива. Имахме практика изменниците да не стигат до съд. Така че и тях са ги прекарали или направо са ги очистили. Можеш да бъдеш сигурна.

— Не — каза Нина. — Нямам чувството, че съм направила всичко. Те сигурно са живи.

Феликс Захарович реши да не спори.

— И второ — каза той. — Време е да придобиеш постоянно местожителство.

— Моля? — не разбра Нина.

— Няма да караш тук цял живот, нали? — попита Феликс и огледа пристанището й. — Имам за тебе и апартамент, и документи, и даже подходяща кола. Ще си елегантно маце, мила. — Той се усмихна.