Агата Кристи - Среща със смъртта

— А какво правехте вие?

— О! Аз имах нещо за шиене. После взех едно списание.

— На слизане към голямата шатра говорихте ли пак с майка си?

— Не. Слязох направо долу. Мисля, че дори и не погледнах към мама.

— И после?

— Останах в голямата шатра, докато… докато мис Кинг ни каза, че е мъртва.

— И това ли е всичко, което знаете, мадмоазел?

— Да.

Поаро се наведе напред. Тонът му беше същият — лек и разговорен.

— И какво почувствахте, мадмоазел?

— Какво да съм почувствала?

— Да, когато разбрахте, че вашата майка, пардон, вашата мащеха, нали? — какво почувствахте, когато я намерихте мъртва?

Тя се втренчи в лицето му.

— Не разбирам какво искате да кажете!

— Смятам, че много добре разбирате.

Тя сведе поглед и неуверено произнесе.

— Това беше… голям удар.

— Наистина ли?

Кръвта нахлу в лицето й. Тя го загледа безпомощно. Сега той съзря в очите и страх.

— Беше ли толкова голям ударът, мадмоазел? Особено като си припомните известен разговор, който водихте с брат си Реймънд една вечер в Ерусалим?

Изстрелът попадна в целта. Разбра това от начина, по който кръвта пак се оттегли от лицето й.

— Вие знаете за това? — прошепна тя.

— Да, знам.

— Но откъде… откъде?

— Дочух част от разговора ви.

— Ay — Карол Бойнтън зарови лице в ръцете си, Хлипанията й разтърсиха масата.

Еркюл Поаро изчака малко, после спокойно произнесе:

— Вие крояхте заедно как да причините смъртта на мащехата си.

Карол изхлипа:

— Онази вечер ние бяхме… бяхме обезумели!

— Може би.

— Вие не можете да разберете състоянието, в което се намирахме! — тя се изправи й отметна косата от лицето си. — Би ви звучало невероятно. В Америка не беше толкова зле, но пътуването толкова ни отвори очите.

— Отворило ви очите? — сега тонът му беше мек, съчувствен.

— Да, за това, че сме различни от… от другите хора! Ние бяхме… бяхме отчаяни. А пък и Джини.

— Джини?

— Сестра ми. Вие не сте я виждали. Тя ставаше такава… особена. А мама я правеше още по-зле. Сякаш не разбираше. Ние с Рей се страхувахме, че Джини полудява, ама съвсем! А видяхме, че и Надин мисли така и това още повече ни уплаши, защото Надин разбира от гледане на болни и такива неща.

— Да, да!

— Онази вечер в Ерусалим нещата сякаш прекипяха! Рей беше вън от себе си. Нервите и на двама ни съвсем се обтегнаха и ни се струваше… наистина, струваше ни се правилно, да замислим подобно нещо! Мама… мама не беше нормална. Не знам вие какво мислите, но в някои случаи може да ти се стори съвсем справедливо… почти благородно… да убиеш някого!

Поаро бавно кимна.

— Да, знам, че на мнозина се е струвало така. Историята го потвърждава.

— Точно това изпитвахме с Рей… онази вечер… — тя удари с ръка по масата. — Но ние наистина не сме го извършили. Разбира се, че не сме! Когато се съмна, всичко онова ни се стори нелепо, мелодраматично… да, да, а също и грешно! Наистина, честно ви казвам, мосю Поаро, мама съвсем естествено си умря от сърдечна недостатъчност. Ние с Рей нямаме нищо общо с това.

Поаро спокойно произнесе:

— Ще се закълнете ли пред мен, мадмоазел, в спасението на душата си, на което се надявате след смъртта, че мисис Бойнтън не е починала в резултат от някое ваше действие?

Тя вдигна глава. Гласът й беше твърд и дълбок:

— Кълна се в спасението, на което се надявам, че аз не съм й направила нищо лошо.

Поаро се облегна назад.

— Така — каза той. — Това исках да чуя.

Последва мълчание. Поаро замислено гладеше великолепните си мустаци. Сетне каза:

— А какъв по-точно беше вашият план?

— Какъв план?

— Двамата c брат си е трябвало да имате план.

В ума си той отброяваше секундите до отговора на момичето. Една, две, три.

— Ние нямахме план — най-сетне отвърна Карол, — Изобщо не сме стигали дотам.

Еркюл Поаро се изправи.

— Това е всичко, мадмоазел. Ще имате ли добрината да изпратите при мен брат си?

Карол стана. За миг се поколеба.

— Мосю Поаро, вие… вие вярвате ли ми наистина?

— Казал ли съм, че не ви вярвам?

— Да, но… — тя спря.

— Ще помолите ли брат си да дойде тук?

— Да.

Тя бавно тръгна към изхода. На вратата спря, обърна се и заяви разпалено:

— Истината ви казах… не ви лъжа!

Еркюл Поаро не отвърна. Карол Бойнтън бавно излезе от стаята.

Когато влезе Реймънд Бойнтън, Поаро забеляза колко много прилича на сестра си.

Изражението на момчето беше твърдо и непоколебимо. Не изглеждаше да е нервно или уплашено. Отпусна се на един стол, отправи решителен поглед към Поаро и произнесе: