Агата Кристи - Среща със смъртта

— Може ли да попитам какво точно сте говорили?

Ленъкс помълча за минутка.

— Тя каза, че съм се върнал бързо. Аз потвърдих това — той пак замълча, като правеше усилие да се съсредоточи. — Казах, че е горещо. Тя… тя ме попита колко е часът… каза, че ръчният й часовник бил спрял. Аз взех от нея часовника, навих го, сверих го и пак го сложих на ръката й.

Поаро внимателно попита:

— И колко беше часът?

— А?

— Колко беше часът, когато нагласихте стрелките на часовника?

— А, разбирам. Беше… беше пет без двайсет и пет.

— Значи вие знаете точно в колко часа сте се върнали в лагера! — тихо каза Поаро.

Лицето на Ленъкс пламна.

Да, какъв съм глупак! Извинявайте, мосю Поаро, но се страхувам, че умът ми се е зареял някъде. Всичките тези тревоги…

Поаро бързо се обади:

— О! Разбирам… напълно ви разбирам! Всичко това е толкова обезпокояващо! И какво стана после?

— Попитах майка си дали иска нещо. Нещо за пиене — чай, кафе и така нататък. Тя каза, че не. След това слязох в голямата шатра. Наоколо не се мяркаше никой от прислугата, но аз намерих малко газирана вода и я изпих. Бях жаден. После седнах и се зачетох в някакви стари броеве на „Сатърди ивнинг поуст“. Трябва да съм задрямал.

— Съпругата ви дойде ли при вас в шатрата?

— Да, тя влезе малко след мен.

— И вие вече не видяхте майка си жива?

— Не.

— Когато разговаряхте с майка си, тя не изглеждаше ли някак си възбудена или разстроена?

— Не, беше си както обикновено.

— Не спомена ли за някаква неприятност с един от прислужниците?

Ленъкс го погледна изумено.

— Не, съвсем не.

— И това ли е всичко, което можете да ми кажете?

— Да, опасявам се, че да.

— Благодаря ви, мистър Бойнтън.

Поаро наведе глава в знак, че разговорът е приключен. Ленъкс явно не изпитваше голяма охота да си тръгне. Той се подвоуми на вратата.

— Мм… това ли е всичко?

— Да. Може би ще бъдете така любезен да помолите съпругата си да дойде?

Ленъкс бавно излезе. В отворения до него бележник Поаро записа: Л. Б. 4,35.

Поаро с интерес изгледа високата, изпълнена с достойнство млада жена, която влезе в стаята. Той се изправи и вежливо й се поклони:

— Мисис Ленъкс Бойнтън? Еркюл Поаро, на вашите услуги.

Надин Бойнтън седна. Замисленият й поглед се спря върху лицето му.

— Надявам се, мадам, не възразявате, че по този начин се намесвам в скръбта ви?

Очите й не трепнаха. Тя не отвърна веднага. Погледът й остана сериозен и непоколебим. Най-сетне въздъхва и каза:

— Смятам, че е най-добре да бъда откровена, мосю Поаро.

— Съгласен съм с вас, мадам.

— Вие се извинихте, че се намесвате в скръбта ми. Тази скръб не съществува, мосю Поаро, и е безполезно да твърдя обратното. Аз не обичах свекърва си и мога честно да кажа, че не съжалявам за смъртта й.

— Благодаря ви за вашата откровеност, мадам.

Надин продължи:

— И все пак, макар и да не искам да се преструвам, че скърбя, мога да си призная, че изпитвам друго чувство — угризение.

— Угризение? — веждите на Поаро се повдигнаха.

— Да. Защото, разбирате ли, именно аз причиних смъртта й. И за това горчиво се упреквам.

— Какво искате да кажете, мадам?

— Казвам, че аз бях причината за смъртта на свекърва ми. Смятах, че действам правилно, но резултатът се оказа гибелен. Всъщност, аз я убих.

Поаро се облегна на стола си.

— Ще бъдете ли така добра да изясните твърдението си, мадам?

Надин наведе глава.

— Да, точно това искам и да сторя. Първата ми реакция, естествено, беше да запазя моите лични въпроси за себе си, но виждам, че е дошъл моментът, когато е по-добре да ги споделя. Не се и съмнявам, мосю Поаро, че често ви се е случвало да споделят с вас тайни от малко интимен характер?

— Така е.

— Тогава съвсем простичко ще ви разкажа какво се случи. Моят семеен живот, мосю Поаро, не беше особено щастлив. За това не бива да се вини изцяло съпругът ми — влиянието на майка му върху него беше пагубно, но от известно време чувствах, че животът ми става непоносим.

Тя помълча, после продължи:

— През онзи следобед, когато почина свекърва ми, взех едно решение. Аз имам приятел, много добър приятел. Той неведнъж е предлагал да съединя съдбата си с неговата. Този следобед приех предложението му.

— Решили сте да напуснете съпруга си?

— Да.

— Продължете, мадам.

Надин сниши гласа си:

— След като веднъж взех решение, поисках да го осъществя колкото може по-скоро. Върнах се в лагера сама. Свекърва ми седеше на стола си, наоколо нямаше никой и аз реших още тогава да й съобщя новината. Взех стол, седнах до нея и направо й казах какво съм решила.