Агата Кристи - Среща със смъртта

— Тя беше изненадана?

— Да, страхувам се, че за нея това е било голям удар. Тя беше същевременно изненадана и ядосана, много ядосана. Съобщението ми я накара да изпадне в доста критично състояние. Но аз отказах повече да обсъждам въпроса с нея. Станах и се отдалечих — гласът и секна. — Вече… вече не я видях жива.

Поаро бавно кимна.

— Разбирам. После каза:

— Вие смятате, че смъртта й е настъпила в резултат на шок?

— За мен това е почти сигурно. Нали разбирате, докато стигне до онова място, тя вече до голяма степен се беше преуморила. Новината, която й съобщих и гневът й са сторили останалото… Чувствам се виновна и за това, че имам известен опит с болестите и по тази причина повече от всеки друг би трябвало да съзнавам възможността да се случи подобно нещо.

Известно време Поаро поседя мълчаливо, после попита:

— Какво точно сторихте, след като я оставихте?

— Внесох стола си в моята пещера, после слязох в голямата шатра. Съпругът ми беше там.

Докато задаваше следващия си въпрос, Поаро я гледаше внимателно:

— А на него казахте ли за решението си? Или вече му бяхте казали?

Последва пауза, съвсем кратка пауза, после Надин рече:

— Тогава му казах.

— Той как го прие?

Тя тихо отвърна:

— Много се разстрои.

— Убеждаваше ли ви да премислите решението си?

Тя поклати глава.

— Той… той не каза почти нито дума. Виждате ли, ние и двамата от известно време знаехме, че би могло да се случи нещо подобно.

Поаро попита:

— Ще ме извините, но другият мъж, естествено, е бил мистър Джефърсън Коуп?

Тя наведе глава.

— Да.

Последва дълго мълчание, после Поаро запита, без да променя тона си:

Вие имате ли спринцовка, мадам?

— Да… не.

Той вдигна вежди. Тя поясни:

— Имам една стара спринцовка между другите неща в една санитарна чантичка, но тя е в големия ни багаж, който оставихме в Ерусалим.

— Разбирам.

Последва мълчание, после гласът й тревожно трепна!

— Защо ме питате това, мосю Поаро?

Той не отвърна на въпроса й. Вместо това на свой ред запита:

— Доколкото разбирам, мисис Бойнтън е взимала микстура, съдържаща дигиталис?

— Да.

Забеляза, че тя вече несъмнено е нащрек.

— И това е било за сърдечното й страдание?

— Да.

— До известна степен дигиталисът е лекарство с кумулативен ефект?

— Смятам, че да. Не съм много запозната с него.

— Ако мисис Бойнтън е поела свръхдоза дигиталис…

Тя го прекъсна бързо, но решително:

— Не е възможно. Тя винаги беше извънредно предпазлива. Също и аз, когато й измервах дозата.

— Може точно в това шишенце да е имало свръхдоза. Грешка на аптекаря, който го е приготвил?

— Считам това за съвсем невероятно — спокойно отвърна тя.

— Е добре, анализът скоро ще покаже.

— За нещастие шишенцето се счупи — каза Надин.

Поаро я загледа с внезапен интерес.

— Наистина ли? Кой го е счупил?

— Не съм съвсем сигурна. Предполагам, че някой, от прислужниците. Когато внасяха тялото на свекърва ми в пещерата й, имаше голямо объркване, а и светлината беше много слаба. Преобърнаха една маса.

Една-две минути Поаро я гледаше втренчено.

— Това е много интересно — отбеляза той.

Надин Бойнтън с досада се размърда на стола си.

— Доколкото разбирам; вие намеквате, че свекърва ми е починала не от удар, а от свръхдоза дигиталис? — после продължи: — Това ми изглежда крайно невероятно.

Поаро се наклони напред.

— Даже и ако ви кажа, че д-p Жерар, лекарят французин, пребиваващ в лагера, твърди че значително количество дигитоксинов препарат липсва от санитарната му чанта?

Лицето й стана много бледо. От погледа му не убягна как ръката й се впива в масата. Надин сведе очи. Седнала неподвижно, тя приличаше на издялана от камък мадона.

— Е, мадам — каза най-сетне Поаро, — какво ще кажете за това?

Секундите течаха, без тя да проговори. Цели две минути изминаха, преди да вдигне глава и той потръпна, когато видя израза в очите й.

— Мосю Поаро, аз не съм убила свекърва си. Вие знаете това! Когато я оставих, беше жива и в добро състояние. Много хора могат да го удостоверят! Следователно не съм причастна в това престъпление, поради което се осмелявам да апелирам към вас. Защо трябва да се намесвате в тази история? Ако ви се закълна в честта си, че само правосъдие и нищо друго не е извършено тук, няма ли да се откажете от следствието? Толкова сме страдали — нямате представа колко много. Сега когато има спокойствие и възможност за щастие, трябва ли да разрушите всичко?