Агата Кристи - Среща със смъртта

Поаро се изпъчи. Очите му заискряха със зелена светлина.

— Нека бъдем наясно, мадам. Какво искате от мен да сторя?

— Казвам ви, че свекърва ми е починала от естествена смърт и ви моля да приемете това твърдение.

— Хайде да уточним. Вие сте сигурна, че свекърва ви е била преднамерено убита и искате от мен да простя едно убийство?

— Моля ви за милост!

— Към някого, който не е имал милост.

— Не ме разбирате, не беше така.

— Вие самата ли извършихте престъплението, мадам, та знаете толкова добре?

Надин поклати глава. Нямаше вид на виновна.

— Не — спокойно произнесе тя, — Когато я оставих, беше жива.

— А после, какво се случи после? Вие знаете — или подозирате?

Надин разгорещено каза:

— Чувала съм, мосю Поаро, че някога, при онази история в Ориент експрес вие сте приели формално заключение за това, което се е случило?

Поаро я погледна с любопитство.

— Интересно кой ви е казал това.

— Вярно ли е?

Той бавно произнесе:

— Онзи случай беше… различен.

— Не. Не е бил различен! Убитият е бил зъл човек — гласът й се сниши, — каквато беше и тя…

Поаро произнесе:

— Моралният облик на жертвата няма значение. Човек, присвоил си правото да раздава сам правосъдие и отнел живота на друг човек, не може безнаказано да съществува в обществото. Това ви заявявам аз, Еркюл Поаро!

— Колко сте коравосърдечен!

— Мадам, по някои въпроси аз съм непреклонен. Няма да затворя очите си пред едно убийство! Това е окончателната дума на Еркюл Поаро.

Тя се изправи. Черните й очи внезапно запламтяха.

— Тогава продължавайте! Докарайте страдание и разруха в живота на невинни хора! Нямам какво повече да кажа.

— Но аз смятам, мадам, че можете да кажете много…

— Не, нищо повече.

— Всъщност можете. Какво се е случило, мадам, след като сте оставили свекърва си? Докато двамата със съпруга си сте били заедно в голямата шатра?

Тя сви рамене.

— Откъде мога да знам?

— Не, вие знаете… или подозирате. Тя го погледна право в очите.

— Нищо не знам, мосю Поаро.

И като се обърна, излезе от стаята.

След като отбеляза в бележника си — Н. Б. 4,40 — Поаро отвори вратата и повика ординареца, поставен от полковник Карбъри на негово разположение — интелигентен човек с доста приличен английски. Помоли го да доведе мис Карол Бойнтън.

С известен интерес огледа влизащото момиче, кестенявата му коса, стойката на главата върху дългия врат, неспокойните, красиво оформени ръце.

— Седнете, мадмоазел — каза той.

Тя се подчини. Лицето й беше бледо и безизразно, Поаро започна с обичайните съболезнования, които момичето прие мълчаливо, без да промени изражението си.

— А сега, мадмоазел, ще ми разкажете ли как прекарахте следобеда на въпросния ден?

Тя започна веднага, което възбуди подозрението, че отговорът й вече е бил репетиран.

— След като обядвахме, всички отидохме на разходка. Аз се върнах в лагера.

Поаро я прекъсна:

— За минутка. Дотогава всички ли вървяхте заедно?

— Не, повечето време бях с брат си Реймънд и мис Кинг. После продължих да се разхождам сама.

— Благодаря ви. Та казахте, че сте се върнали в лагера. Знаете ли приблизително кога?

— Мисля, че беше около пет и десет. Поаро записа: К. Б. 5,10.

— И после какво?

— Майка ми все още седеше там, където я оставихме на тръгване. Аз се приближих и разговарях с нея, а после продължих към моята шатра.

— Можете ли да си спомните точно за какво разговаряхте?

— Аз само казах, че е много горещо и отивам да си легна. Майка ми отвърна, че тя ще си остане на мястото, И това беше всичко.

— Нещо във вида й да ви се е сторило необикновено?

— Не. Поне… Тя колебливо спря, като не сваляше очи от Поаро.

— Не аз мога да ви дам отговора, мадмоазел — спокойно каза Поаро.

— Само си мислех. Едва ли тогава съм му обърнала внимание, но сега, като си припомням…

— Да?

Карол бавно произнесе:

— Вярно е… тя имаше особен цвят… лицето й беше много червено… повече от обикновеното.

— Може би е получила някакъв шок? — подсказа Поаро.

— Шок ли? — тя се втренчи в него.

— Да, може да е имала, примерно, неприятност с някого от прислугата.

— О! — лицето й се проясни. — Да… може.

— Не спомена ли пред вас да се е случило подобно нещо?

— Нне, не, съвсем нищо.

Поаро продължи:

— И какво сторихте след това, мадмоазел?

— Отидох си в шатрата и полежах около половин час. После слязох в голямата шатра. Брат ми и жена му вече бяха там и четяха.