Агата Кристи - Среща със смъртта

Поаро бавно кимна в знак на одобрение.

— Да, това е умно, много умно. Почти невъзможно да убеди съда. Но позволете ми да ви кажа, господа, че ако това е убийство, то е сторено много изкусно! Спринцовката сменена, отровата инжектирана — отрова, която жертвата вече е приемала — вероятността за грешка или нещастна случайност, е поразителна. О да, тук е вложен ум. Има смисъл… предпазливост, гений.

Известно време помълча, после вдигна глава:

— И все пак, има нещо, което ме озадачава.

— Какво е то?

— Кражбата на спринцовката.

— Бяха ми я взели — бързо каза д-р Жерар.

— Взели… и върнали?

— Да.

— Странно — каза Поаро. — Много странно. Иначе всичко приляга толкова добре…

Полковник Карбъри го изгледа с любопитство.

— Е? Какво е мнението ви на специалист? Убийство ли е било, или не?

Поаро вдигна ръка.

— Момент. Не съм стигнал дотам. Трябва да разгледаме още един факт.

— Какъв факт? Вече чухте всичко.

— Axa. Но това е факт, който представям на вниманието ви аз, Еркюл Поаро.

Той кимна и се поусмихна на удивените им лица.

— Наистина е забавно, нали? Това, че аз, комуто разказвате историята, на свой ред ще ви представя един неизвестен за вас факт… А именно… Една вечер в хотел „Соломон“ отивам до прозореца, за да се уверя, че е затворен…

— Затворен… или отворен? — попита Карбъри.

— Затворен — натърти Поаро. — Отивам да се уверя, че е затворен. Но преди да сторя това, докато ръката ми е на дръжката, чувам един глас, тих и ясен, с трепет, издаващ нервно напрежение. Казвам си, че това е глас, който непременно ще позная, ако го чуя пак. И какво казва гласът? Той произнася следните думи: „Нали разбираш, че тя трябва да бъде убита?“ В този момент, естествено, аз не схващам тези думи в смисъл на истинско убийство. Мисля, че говори някой писател или може би драматург. Но сега — сега не съм толкова сигурен. Тоест, сигурен съм, че е било нещо съвсем друго.

Той отново направи пауза, след това произнесе:

— Господа, ето какво ще ви кажа — доколкото разбирам, тези думи бяха произнесени от един млад човек, когото по-късно видях във фоайето на хотела и на запитването ми отговориха, че младежът се казвал Реймънд Бойнтън.

— Реймънд Бойнтън да е произнесъл това! — възклицанието се изплъзна от устата на французина.

— Вие го смятате за невероятно от психологическа гледна точка? — спокойно запита Поаро.

Жерар поклати глава.

— Не, не бих казал това, но наистина бях изненадан. Ако разбирате какво искам да кажа, аз се изненадах просто, защото Реймънд Бойнтън така очевидно прилягаше за ролята на заподозрян.

Полковник Карбъри въздъхна. Въздишката му сякаш искаше да каже: „Ах, тези приятелчета психолози.“

— Та въпросът е — промърмори той — какво да правим с това?

Жерар сви рамене.

— Не виждам какво можете да направите — призна той. — Както се вижда, фактите безспорно са неубедителни. И да знаете, че е извършено убийство, ще бъде трудно да го докажете.

— Ясно — каза полковник Карбъри. — Подозираме, че е извършено убийство, а само си седим и си клатим краката. Не ми харесва! — И той добави сякаш като извинение предишния си необичаен довод: — Аз съм човек на реда.

— Знам, знам — Поаро съчувствено за ким а с глава. — Бихте желали да го изясните. Искате съвсем точно да знаете какво и как се е случило. А вие, д-р Жерар? Нали казахте, че нищо не може да се стори, че фактите безспорно били неубедителни? Това сигурно е вярно. Но ще бъдете ли доволен, ако нещата останат така?

— Тя беше лош човек — бавно каза Жерар. — Във всеки случай щеше да умре много скоро — след седмица, месец или година.

— И така, вие сте доволен? — настоя Поаро.

Жерар продължи:

— Няма съмнение, че смъртта й е била — как да се изразя — благодатна за обществото. Тя донесе свобода за нейните роднини. Вече ще имат простор за развитие — смятам, че всички те са хора интелигентни и с добър характер. Сега ще бъдат полезни членове на обществото! Смъртта на мисис Бойнтън, както аз виждам нещата, е само за добро.

За трети път Поаро каза:

— И така, вие сте доволен?

— Не — д-р Жерар внезапно удари с юмрук по масата. — Не съм „доволен“, както се изразявате! В мен говори инстинктът да запазя живота, а не да ускорявам смъртта. Следователно, макар и съзнанието ми да повтаря, че смъртта на тази жена е за добро, подсъзнанието ми се бунтува срещу това! Не, господа, не е редно един човек да умре, преди да му е дошло времето.