Агата Кристи - Среща със смъртта

— Доколкото разбирам, не.

— Но все пак има ли възможност някой да е сторил това? — настоя Поаро.

— Мисля, че не. От около шест часа из лагера обикаляли прислужници, от шатрите излизали и влизали хора. Не можем да открием човек, който да е видял някой да се приближава до старата дама.

— Тогава Реймънд Бойнтън несъмнено е бил последният, който е видял майка си жива?

Д-р Жерар и полковник Карбъри бързо се спогледадаха. Полковникът забарабани с пръсти по масата.

— Точно на това място закъсваме — каза той. — Продължавайте, Жерар. Тук е вашата област.

— Както споменах преди малко, когато направила оглед на мисис Бойнтън, Сара Кинг не сметнала да определи точното време на смъртта. Тя просто каза, че мисис Бойнтън била мъртва „от известно време“, но когато на следващия ден по свои съображения се помъчих да стесня периода и подхвърлих, че мисис Бойнтън за последен път е видяна жива от сина си Реймънд малко преди шест, за моя изненада мис Кинг категорично заяви, че това е невъзможно — че по това време мисис Бойнтън вече трябва да е била мъртва.

Поаро вдигна вежди:

— Странно. Твърде странно. И какво казва за това мосю Реймънд Бойнтън?

Полковник Карбъри рязко ги прекъсна:

— Кълне се, че майка му била жива. Приближил се до нея и рекъл: „Върнах се. Надявам се, че си прекарала приятно следобеда?“ Нещо от този род. Казва, че тя само изсумтяла: „Съвсем добре“ и той си продължил към шатрата.

Поаро се намръщи озадачен.

— Любопитно — каза той. — Извънредно любопитно. Кажете ми дали тогава вече се е смрачавало?

— Тъкмо залязвало слънцето.

— Любопитно — повтори Поаро. — А вие, д-р Жерар, кога видяхте тялото?

— Едва на следващия ден. По-точно, в 9 часа сутринта.

— И по ваша преценка кога е настъпила смъртта?

Французинът сви рамене.

— Трудно е да уточня, след като беше изминало толкова време. Естествено, трябва да се предположи един промеждутък от няколко часа. Ако давах показания под клетва, бих казал само, че смъртта несъмнено е настъпила от дванадесет до осемнадесет часа по-рано. Нали виждате, няма много полза от това.

— Продължавайте, Жерар — подкани го полковник Карбъри. — Разкажете му останалото.

— Когато станах на другата сутрин — продължи д-р Жерар, — намерих моята спринцовка на тоалетната си масичка зад една кутия с шишета.

Той се наведе напред.

— Бихте могли да кажете, че предишния ден не съм я забелязал, понеже ужасно ме тресеше целия и се чувствах отвратително. Пък и колко често се случва да търсим нещо, а то през цялото време да е било пред очите ни! Само мога да кажа — абсолютно съм уверен, че тогава спринцовката не е била там.

— Има и още нещо — обади се Карбъри.

— Да, два важни факта, а те имат голямо значение. Върху китката на мъртвата имаше белег — такъв, какъвто би оставила една инжекция. — Нейната така да се каже дъщеря обяснява, че е бил причинен от убождане с игла…

Поаро се размърда.

— Коя дъщеря?

— Дъщеря й Карол.

— Аха, продължете, моля ви.

— А ето и последният факт. Случайно като си преглеждах чантичката с лекарства, забелязах, че запасът ми от дигитоксин силно е намалял.

— Дигитоксинът е отровно лекарство, нали?

— Да. Получава се от digitalis purpurea — обикновения напръстник. Има четири активни елемента — дигитални, дигитовин, дигиталеин и диготоксин. — От тях дигитоксинът се смята за най-активната отровна съставка в листата на дигиталиса. Според експеримента на Коп той е от шест до десет пъти по-силен от дигиталина или дигиталеина. Във Франция е разрешен за употреба, но е изключен от британската фармакопея.

— А една голяма доза дигитоксин?

Д-р Жерар мрачно произнесе:

— Една голяма доза дигитоксин, внезапно вкарана в кръвообращението с венозна инжекция, би причинила внезапна смърт посредством моментална парализа на сърцето. Изчислено е, че четири милиграма биха могли да се окажат фатални за един възрастен човек.

— А мисис Бойнтън вече е страдала от сърце?

— Да, тя всъщност вземаше едно лекарство, съдържащо дигитални.

— Това е изключително интересно — каза Поаро. — Да не смятате, че смъртта й би могла да се отдаде на много силна доза от нейното лекарство? — запита полковник Карбъри.

— Е, да. Но имам предвид нещо повече. В известно отношение — продължи д-р Жерар дигиталинът може да се счита за лекарство с кумулативен ефект. Още повече, по отношение на симптомите post mortem активните елементи на дигиталиса, могат да умъртвят, без да оставят особени следи.