Агата Кристи - Среща със смъртта

— Сега имаме един труп, което не ми е много приятно.

— Наистина ли?

— Да. Тук в Аман. Стара американка. Отишла със семейството си до Петра. Тежко пътуване, необичайна за сезона горещина, старата жена с болно сърце, трудностите по пътя малко по-големи от очакваните, допълнително натоварване на сърцето — и пукнала!

— Тук, в Аман?

— Не, долу в Петра. Днес донесоха тялото.

— Аха!

— Всичко съвсем естествено. Абсолютно възможно. Най-вероятното, което може да се случи на този свят. Само че…

— Да? Само че…

Полковник Карбъри се почеса по плешивата глава.

— Останах е впечатление, че семейството й я е очистило!

— Аха. А какво ви кара да мислите така?

Полковник Карбъри отвърна със заобикалки на този въпрос.

— Неприятна старица изглежда. Няма загуба. Общото впечатление, че добре е сторила, като пукнала. Във всеки случай, много трудно да се докаже нещо, докато роднините й са солидарни и ако трябва, лъжат, без да им мигне окото. Не ни трябват усложнения или пък международни неприятности. Най-лесното е да не се разбутва. Всъщност, нищо за което да се хванеш. Някога познавах един доктор. Казваше ми често имал подозрения за свои пациенти — малко по-раничко си отивали от този свят! Та той казваше — най-добре е да си траеш, освен ако нямаш нещо дяволски сигурно, за което да се хванеш! Иначе само ще се развони гадно, случаят непотвърден, черно петно върху един добросъвестен, трудолюбив лекар. Не е лъжа. И все пак — отново се почеса по главата. — Аз съм човек на реда — неочаквано заяви той.

Връзката на полковник Карбъри беше отишла под лявото му ухо, чорапите му бяха свлечени, сакото скъсано и на лекета. И все пак Еркюл Поаро не се усмихна. Той достатъчно ясно прозря прецизността в ума на полковник Карбъри, точно подредените факти, стройно систематизираните впечатления.

— Да. Аз съм акуратен човек — повтори полковник Карбъри. Той махна напосоки с ръка. — Не обичам бъркотиите. Когато попадна на нещо объркано, иска ми се да го изясня. Разбирате ли ме?

Еркюл Поаро сериозно кимна с глава. Той разбираше.

— Не е ли имало лекар там? — попита той.

— Имало двама. Единият обаче лежал от малария. А другото е момиче — тъкмо излязло от медицинската. Все пак, предполагам, че си знае работата. В смъртта не е имало нищо особено. Сърцето на старата било разхлопано. От известно време взимала лекарства. Наистина няма нищо чудно, че така внезапно е хвърлила топа.

— Тогава какво ви тревожи, приятелю? — внимателно попита Поаро.

Полковник Карбъри спря на него обезпокоените си сини очи.

— Да сте чували за един французин на име Жерар? Теодор Жерар?

— Несъмнено. Много забележителен човек в неговата област.

— Да де, лудниците — потвърди полковник Карбъри. — Увлечението ви на четиригодишна възраст по някоя чистачка е причина на трийсет и осем години да твърдите, че сте кентърбърийският архиепископ. Никога не съм можел да проумея защо, но тези приятелчета много убедително го обясняват.

— Д-р Жерар несъмнено е авторитет при някои форми на дълбоко вкоренена невроза — с усмивка се съгласи Еркюл Паоро. — Дали… неговите… възгледи за случилото се в Петра се основават на подобни доводи?

Полковник Карбъри енергично разтърси Глава.

— Не, не. Нямаше да ме интересуват, ако беше така. Запомнете, аз не вярвам, че всичко това е истина. То просто е едно от нещата, които не проумявам — както с един от моите бедуини, който може да излезе от колата насред голата пустиня, да опипа с ръка земята и да ви каже с приблизителност от една-две мили къде се намирате. Това не е магия, но прилича на нещо такова. Не, разказът на д-р Жерар е съвсем недвусмислен. Само голи факти. Мисля, че ако се интересувате, интересувате ли се наистина?

— Да, да.

— Браво! Значи просто ще позвъня и ще повикам тук Жерар. Тогава със собствените си уши ще можете да чуете разказа му.

След като полковникът изпрати един ординарец да издири д-р Жерар, Поаро попита:

— Какво ще кажете за семейството?

— Казват се Бойнтън. Двама сина, единият женен. Жена му е хубаво момиче — от онези спокойните, разумните. Има и две дъщери. И двете много хубавички, но от съвсем различен тип. По-малката е нервничка, но може да е просто сащисана.

— Бойнтън — произнесе Поаро. Веждите му се повдигнаха. — Любопитно… много любопитно.

Карбъри въпросително впери в него поглед. Но тъй като Поаро не каза нищо повече, той продължи:

— Доста очевидно е, че майката е била цяла напаст! Трябвало да й слугуват и карала всичките да се въртят около нея. А пък тя държала кесията. Никой от тях нямал и стотинка.