Агата Кристи - Среща със смъртта

А мисис Бойнтън е ламята. Една ламя, чиято внезапна дружелюбност изглеждаше несъмнено злокобна за подозрително настроената Сара.

Беше около три и четвърт, когато Сара тръгна надолу към голямата шатра.

Лейди Уестхолм седеше на един стол. Въпреки горещината тя не се бе отказала от практичната си вълнена спортна пола. В скута й лежеше докладът на някаква кралска комисия. Д-р Жерар разговаряше с мие Пиърс, която стоеше до шатрата си и държеше в ръце книга със заглавие „По следите на любовта“, рекламирана на корицата като вълнуващо четиво за страсти и недоразумения.

— Мисля, че не е разумно да се ляга толкова скоро след обяда — обясняваше мис Пиърс. — Нали разбирате, храносмилането. В сянката на шатрата е толкова прохладно и приятно. Божичко, мислите ли, че е разумно онази стара дама да седи горе на слънце?

Всички обърнаха погледи към хребета на канарата пред тях. Мисис Бойнтън стоеше, както и предишната вечер — пред входа на пещерата си като един неподвижен Буда. Никакъв друг смъртен не се мяркаше наоколо. Целият персонал на лагера спеше. Някъде наблизо, следвайки очертанията на долината, се придвижваше групичка хора.

— Поне веднъж добрата мама да им позволи да се забавляват без нея — отбеляза д-р Жерар. — Може би някакво ново коварство от нейна страна?

— Знаете ли — каза Сара, — точно това си помислих и аз.

— Какви скептици сме ние двамата. Хайде, елате да отидем при бегълците.

Те оставиха мис Пиърс с вълнуващото й четиво и потеглиха. Още щом минаха извивката на долината, настигнаха другата компания, която се движеше бавно. За пръв път Бойнтънови изглеждаха щастливи и безгрижни.

Ленъкс и Надин, Карол и Реймънд, мистър Коуп с широка усмивка на лицето и новонристигналите Жерар и Сара — след малко всички те се смееха и разговаряха.

Неочаквано се породи някакво необуздано веселие.

Всеки от тях имаше чувството, че това е откраднато удоволствие, открадната радост и затова й се наслаждаваха изцяло. Сара и Реймънд не се отделиха. Сара вървеше с Карол и Ленъкс. Съвсем наблизо зад тях д-р Жерар бъбреше с Реймънд. Надин и Джефърсън Коуп вървяха малко встрани.

Изведнъж французинът наруши приятното оживление. От известно време думите с мъка излизаха от устата му. Той внезапно спря.

— Хиляди извинения. Опасявам се, че ще трябва да се върна.

Сара го погледна.

— Нещо не е в ред ли?

Той кимна.

— Да, треска. Още от обед започна.

Сара го погледна внимателно.

— Малария ли?

— Да. Ще се върна, да си взема хинин. Надявам се, че този пристъп няма да бъде тежък. Остана ми в наследство от едно пътуване до Конго.

— Да дойда ли с вас? — попита Сара.

— Не, не. Нося си чантичката с лекарствата. Проклета неприятност. Вие, останалите, си продължавайте.

И той забърза по посока към лагера.

За миг Сара се загледа колебливо след него, после срещна погледа на Реймънд, усмихна му се и забрави за французина.

Известно време шестимата — тя и Карол, Ленъкс, мистър Коуп, Надин и Реймънд — се движеха заедно.

После, кой знае как, те двамата е Реймънд се озоваха сами. Вървяха, изкачваха се по скали, заобикаляха остри ръбове и най-сетне седнаха да си починат на едно сенчесто място.

Мълчание — пръв го наруши Реймънд:

— Как се казвате? Кинг, знам. Но малкото ви име?

— Сара.

— Сара. Може ли да ви наричам така?

— Разбира се.

— Сара, ще ми разкажете ли нещо за себе си?

Облегната на камъните, тя заговори, разказваше му за живота си у дома в Йоркшир, за кучетата си и за лелята, която и беше отгледала.

После на свой ред Реймънд й разказа, малко разпокъсано, за своя собствен живот.

След това последва дълго мълчание. Ръцете им се намериха. Те седяха хванати като деца, удивително щастливи.

А сетне, когато слънцето започна да се снишава, Реймънд се изправи.

— Сега се връщам — каза той. — Не, не с теб. Искам да бъда сам. Трябва да кажа, трябва да сторя нещо. Щом го извърша, щом докажа пред себе си, че не съм страхливец — тогава… тогава… няма да се срамувам да дойда при теб и да те помоля за помощ. Разбираш ли, ще имам нужда от помощ. Може би ще се наложи да ти искам назаем пари.

Сара се усмихна.

— Радвам се, че си реалист. Можеш да разчиташ на мен.

— Но първо трябва да извърша това сам.

— Какво е то?

Момчешкото лице внезапно придоби строго изражение. Реймънд Бойнтън произнесе:

— Трябва да изпробвам смелостта си. Сега или никога.

Сетне той рязко се извърна и закрачи.

Сара се облегна на скалата И загледа след отдалечаващата се фигура. Нещо в думите му бе пробудило у нея неясна тревога. Беше й се сторил толкова напрегнат, така ужасно сериозен и съсредоточен. За миг й се поиска да беше отишла е него…