Агата Кристи - Среща със смъртта

Тя го прекъсна. Гласът й стана тих и неочаквано ласкав.

— Няма да ви презирам.

— Все пак съм напълно достоен за презрение! Би трябвало… да мога да се държа като мъж.

Сара отвърна — донякъде като отглас от съвета на Жерар, но повече като израз на собствените си познания и надежда — и в ласкавия й глас прозвъня сигурност и осъзната власт.

— Сега ще бъдете мъж.

— Наистина ли? — гласът му беше тъжен. — Може би…

— Сега ще имате смелост. Сигурна съм.

Той се отдръпна, отметна назад глава.

— Смелост ли? Да, точно тя ми трябва. Смелост! Внезапно се наведе и докосна с устни ръката й. След минута вече се беше скрил в мрака.

Сара влезе в голямата шатра. Там намери тримата си спътници. Те вечеряха. Гидът обясняваше, че в лагера имало и друга група.

— Пристигнали преди два дни. Отиват вдругиден. Американци. Майката, много дебела, много трудно докарали тук! Носили носачи на стол — казват много трудна работа, много изпотени, да.

Изведнъж Сара избухна в смях. Но естествено, всичко това всъщност беше много смешно!

Дебелият Драгоман я погледна с благодарност. Задачата му съвсем не беше лесна. През този ден лейди Уестхолм му беше възразявала три пъти, позовавайки се на своя „Бедекер“, а сега пък не одобряваше предоставеното й легло. Беше благодарен на единствения член от групата, който изглеждаше в необяснимо добро настроение.

— Ха! — каза лейди Уестхолм. — Мисля, че тези хора бяха в „Соломон“. Когато пристигнахме тук, познах бабата. Мисля, че ви видях да разговаряте с нея в хотела, мис Кинг.

Сара виновно се изчерви, с надеждата, че лейди Уестхолм не е дочула много от онзи разговор.

„Наистина, какво ме беше прихванало“ — отчаяно си помисли тя.

Междувременно лейди Уестхолм беше произнесла присъдата си:

— Съвсем безинтересни хора. Провинциалисти.

Мис Пиърс угоднически захмъка, а лейди Уестхолм се внусна да разказва за най-различни видни и интересни американци, е които се била запознала напоследък.

Тъй като времето беше необичайно горещо за сезона, решиха на сутринта да потеглят рано.

Четиримата се събраха за закуска в шест часа. Не се мяркаше никой от Бойнтънови. След като лейди Уестхолм разкритикува и отсъствието на плодове, компанията закуси с чай, консервирано мляко и пържени яйца в щедро количество лой, заобиколено с изключително солен бекон.

После потеглиха, като лейди Уестхолм и д-р Жерар с особено оживление от страна на дамата заобсъждаха лечебните свойства на витамините и подходящата храна за работническата класа.

Откъм лагера някой внезапно извика за поздрав и re спряха, за да дочакат още един член на групата. Това беше мистър Джефърсън Коуп, който бързаше след тях, а приятното му лице беше зачервено от тичането.

— Естествено, ако не възразявате, бих желал тази сутрин да се присъединя към вашата компания. Добро утро, мис Кинг. Доста съм изненадан да срещна тук вас и д-р Жерар. Какво ви е мнението за тази гледка?

И той посочи с ръка фантастичните червени скали, които се простираха във всички посоки.

— Мисля, че е удивителна и малко страшничка — каза Сара. — Винаги съм си представяла това място като нещо романтично и призрачно — „червеният като роза град“. Но то е много по-реално — като… като сурово телешко месо.

— Да, много прилича по цвят — потвърди мистър Коуп.

— — Но все пак е удивително — съгласи се Сара.

Групата се заизкачва нагоре. Придружаваха ги двама водачи бедуини. Високи, с непринудена осанка, те невъзмутимо крачеха с подкованите си обувки, абсолютно стабилни по хлъзгавия скат. Скоро започнаха трудностите. Сара и д-р Жерар понасяха височините. Но мистър Коуп и лейди Уестхолм съвсем не изглеждаха възхитени от пътя, а колкото до нещастната мис Пиърс — нея трябваше едва ли не да я пренасят през стръмните места — очите й бяха затворени, лицето позеленяло, а гласът й се извисяваше в непрекъснат вопъл.

— Никога не съм можела да гледам отвисоко. Никога, още от малка.

Веднъж обяви, че имала намерение да се върне, но когато погледна назад към стръмнината, лицето й придоби още по-зелен оттенък и тя с неохота реши, че единственият изход е да продължи нататък.

Д-р Жерар се държеше мило и се стараеше да й вдъхва увереност. Той тръгна отзад, като държеше между нея и отвесния наклон една пръчка и мис Пиърс си призна, че илюзията за парапет до голяма степен я кара да превъзмогне замайването си.

Малко запъхтяна, Сара запита драгомана Махмуд, който въпреки обемистите си пропорции не даваше признаци на умора: