Агата Кристи - Среща със смъртта

Чудеше се къде ли са сега Бойнтънови — може би бяха продължили до Сирия, може да са в Баалбек или Дамаск. Реймънд — мислеше си какво ли прави Реймънд. Странно колко ясно виждаше лицето му — неговата припряност, стеснителността му, нервната напрегнатост.

По дяволите! Защо продължава да мисли за хора, които вероятно няма никога отново да види? Сцената със старата онзи ден — какво я беше прихванало да се приближи до нея и да й изтърси цял куп глупости. Може други хора да са дочули нещо. Представи си, че лейди Уестхолм е била съвсем наблизо. Сара се помъчи да си спомни точно какво беше казала. Нещо, което вероятно беше прозвучало нелепо и истерично. Боже мой, колко глупаво се беше държала! Но всъщност вината не беше на Сара, а на старата Бойнтън. У нея имаше нещо, което те кара да загубиш чувството си за мярка.

Влезе д-р Жерар и се строполи на един стол, като изтриваше изпотеното си чело.

— Тфу! Тази жена заслужава да я отровят! — заяви той.

Сара трепна.

— Мисис Бойнтън ли?

— Мисис Бойнтън! Не, имам предвид тази, лейди Уестхолм. Изглежда ми невероятно, че толкова години е била омъжена и съпругът й още не го е сторил. Що за човек е той?

Сара се засмя.

— О, той е от онези, които „ходят на лов, ловят риба и се упражняват в стрелба“ — обясни тя.

— — Психологически това е много издържано! Той задоволява страстта си към убийство върху така наречените по-низши създания.

— Предполагам, че много се гордее с активността на жена си.

Французинът подхвърли:

— Защото до голяма степен я откъсва от къщи ли? Това е понятно — после продължи: — Та какво казахте току-що? Мисис Бойнтън? Несъмнено не би било зле да отровят и нея. Безспорно това е най-простият начин да се реши проблемът на семейството й. В действителност извънредно голям брой жени заслужават да ги отровят. Всички, които са стари и грозни.

И той направи изразителна гримаса. Сара възкликна със смях:

— Ах, вие французите! Според вас няма никаква полза от жена, която не е млада и привлекателна.

Жерар сви рамене.

— Просто ние сме по-откровени. Да не би англичаните да отстъпват мястото си в превозните средства на грозни жени?

— Колко тягостен е животът — с въздишка произнесе Сара.

— Но вие не е необходимо да въздишате, мадмоазел.

— Да, но днес ми е много криво.

— Естествено.

— Какво искате да кажете с това „естествено“? — сряза го Сара.

— Много лесно можете да откриете причината, ако изследвате откровено душевното си състояние.

— Смятам, че ме потискат спътничките ни. Ужасно е, нали, но наистина мразя жените! Когато са некадърни и видиотени като мис Пиърс, ме дразнят, но когато са компетентни като лейди Уестхолм, направо ме вбесяват.

— Бих казал, не е възможно тези двете да не ви дразнят. Лейди Уестхолм е напълно пригодена към живота, който води, доволна е от него, а се радва и на абсолютен успех. Мис Пиърс дълги години е работила като детска възпитателка, после ненадейно получила малко наследство, което й дало възможност да осъществи отдавнашната си мечта да пътува. До този момент пътешествието задоволява очакванията й. Следователно за вас, чието желание току-що е било осуетено, е естествено да мразите хората, успели повече в живота.

— Може би сте прав — мрачно произнесе Сара. — Как потресаващо точно четете мисли. Аз непрекъснато се самозалъгвам, а вие ми пречите в това отношение.

В този момент се завърнаха останалите. Най-изтощен от тримата изглеждаше гидът. Беше съвсем потиснат и по пътя до Аман едва ли даде повече информация.

Сега пътят се виеше нагоре над река Йордан, лъкатушеше на големи и малки завои, а розови цветове надничаха от скупчени храсти олеандри.

Късно следобед пристигнаха в Аман и след като разгледаха набързо античния театър, си легнаха преди обичайното време. На другата сутрин трябваше да тръгнат рано, защото им предстоеше цял ден път през пустинята до Маан.

Потеглиха малко след осем часа. Групата бе в мълчаливо настроение. Денят беше горещ и безветрен и до обед, когато спряха, за да изядат сухата храна, която носеха, настъпи истински задух. Неприятното чувство в горещ ден да сте натъпкани заедно с още трима души, беше поизнервило всички.

Лейди Уестхолм и д-р Жерар малко раздразнено спореха за Обществото на народите. Лейди Уестхолм горещо го поддържаше. От своя страна французинът реши да поостроумничи за сметка на международната организация. От отношението на Обществото към Абисиния и Испания те минаха към някакъв граничен спор, за който Сара изобщо не беше чувала, а оттам към дейността му за забрана на бандите, пренасящи наркотици.