Агата Кристи - Среща със смъртта

— Трябва да се съгласите, че то извърши чудесна работа. Чудесна! — отсече лейди Уестхолм.

Д-р Жерар сви рамене.

— Може би. Но и на чудесна цена!

— Въпросът е много сериозен. При закона за опасните наркотици.

Спорът продължи.

Мис Пиърс изцвърча по посока на Сара:

— Наистина, изключително интересно е да се пътува в компанията на лейди Уестхолм.

Сара ледено процеди: „Така ли?“, но мис Пиърс не долови студенината и доволна продължи:

— Толкова често съм срещала името й по вестниците. Колко умно е жените да се проявяват в обществения живот и да държат на своето. Как се радвам винаги, когато една жена успява да направи нещо!

— Защо? — свирепо запита Сара.

Мис Пиърс зяпна и леко запелтечи.

— О, защото… искам да кажа… просто, защото… е, добре… толкова хубаво е, че жените наистина могат да вършат някои неща!

— Не съм съгласна — възрази Сара. — Хубаво е, когато който и да е човек може да осъществи нещо значително! Никак не е важно дали е мъж или жена. Каква е разликата?

— Е, разбира се… — заекна мис Пиърс. — Да… признавам… естествено, разглеждайки въпроса в тази светлина.

Но възторгът й се беше поизпарил. Сара продължи по-кротко:

— Извинявайте, но наистина мразя това разграничаване между половете. „Съвременното момиче има изцяло делово отношение към живота.“ И други фрази от този род. Съвсем не е така! Някои момичета са делови, а други не. Някои мъже са сантиментални и с объркани мозъци, а други — логични и с ясни глави. Просто съществуват различни видове мислене. Полът важи само за неща, които са непосредствено свързани с него.

При думата „пол“ мис Пиърс се поизчерви и умело смени темата.

— Как да не ти се поиска малко сенчица — промърмори тя. — Но и цялата тази пустош е чудесна, нали?

Сара кимна.

Да, мислеше си тя, тази пустош е удивителна… целебна… спокойна… Никакви хора, които да те тревожат с досадните си взаимоотношения… Никакви парливи лични проблеми! Чувстваше, че най-сетне се е отървала от Бойнтънови. Освободила се е от онова странно, непреодолимо желание да се намесва в живота на хора, чиято орбита ни най-малко не влиза в допир с нейната собствена. Усети облекчение и покой. Тук имаше самота, безлюдие, простор… Да, истински покой.

Само че, естествено, не беше сама, за да му се наслаждава. Лейди Уестхолм и д-р Жерар бяха приключили с въпроса за наркотиците и сега водеха спор за невинните млади жени, които разни злодеи изнасяли за аржентинските кабарета. По време на целия разговор д-р Жерар беше казал лекомислено някои неща, което лейди Уестхолм, лишена от чувство за хумор, както всеки истински политик, намираше за съвсем възмутително.

— Сега продължаваме, да? — обяви драгоманът.

До залез слънце оставаше около час, когато най-сетне стигнаха до Маан. Около колата се тълпяха мъже със странни лица. След кратък престой продължиха нататък.

Сара гледаше равната пустинна земя и не можеше да проумее къде би могла да се намира скалистата крепост на Петра. Та нали погледите им стигаха с километри наоколо? Не се виждаха никакви планини, никакви хълмове. Тогава дали оставаше още много до край на пътуването им?

Стигнаха селото Аин Муса, където трябваше да останат колите. Тук ги чакаха коне — мършави и жалки създания. Мис Пиърс ужасно се разтревожи, че чистичката й рокля е неподходяща за езда. Лейди Уестхолм благоразумно беше надянала панталони за езда, което вероятно не особено подхождаше на фигура като нейната, но пък бе несъмнено практично.

Изведоха конете от селото и тръгнаха по една хлъзгава пътека с ронливи камъчета. Почвата поддаваше и животните се плъзгаха надолу. Слънцето клонеше към залез.

От дългото пътуване в задушната кола Сара се чувстваше много изморена. Главата й се въртеше. Ездата й се струваше като насън. По-късно, когато си спомняше за нея, й изглеждаше, сякаш пред краката й се е отваряла бездната на ада. Пътят се виеше надолу. Около тях се изправяха очертанията на канари — надолу, надолу към недрата на земята, през лабиринт от червени скали. Скалите вече се издигаха и от двете им страни. Но Сара имаше чувството, че все по-стесняващото се дефиле заплашително се впива в гърлото й.

В главата й неясно се въртеше: „Надолу към долината на смъртта. Надолу към долината на смъртта“.

Все по-нататък и по-нататък. Смрачи се — яркочервеният цвят на скалите избледня — а хората продължаваха напред, лъкатушеха насам-натам, пленници изгубени в недрата на земята.