Агата Кристи - Среща със смъртта

— Не ви ли е трудно да водите нагоре някои туристи? Искам да кажа, възрастни.

— Винаги, винаги трудно — спокойно потвърди Махмуд.

— А всякога ли се мъчите да ги водите?

Махмуд сви едрите си рамене.

— Обичат идва. Плащали, видят тези неща. Искат види. Водачи бедуини много ловки, много сигурни в краката, винаги справят се.

Най-сетне стигнаха върха. Сара дълбоко пое дъх.

Навсякъде около и под тях се простираха кървавочервените скали — една странна, невероятна местност, единствена по рода си в света. Тук, в кристално чистия утринен въздух, хората стояха като богове, в чиито нозе лежи един по-недостоен свят, свят на бушуващо насилие.

Тук, както им обясни гидът, беше Жертвеникът — „Високото място“. Показа им едно издълбано в гладката скала пред нозете им корито.

Сара се отдалечи от групата, за да не чува заучените фрази, които така свободно се лееха от устата на драгомана. Тя седна на една скала, прокара ръце през гъстата си черна коса и се загледа в света, който лежеше в нозете й. Не след дълго усети, че до нея стои някой. Чу гласа на д-р Жерар:

— Осъзнавате ли сега колко голямо е предлаганото от дявола изкушение в Новия завет? Сатаната завел нашия бог на върха на една планина и му показал света. „Всичко това ще ти дам, ако паднеш да ми се поклониш.“ Колко по-голямо е тук горе изкушението да бъдеш бог на материалната сила.

Сара се съгласи с него, но мислите и толкова явно бродеха някъде другаде, че Жерар я наблюдаваше с известна изненада.

— Вие много дълбоко обмисляте нещо — каза той.

— Да, вярно е — тя се обърна към него със смутено изражение. — Наистина удивителна е идеята да се направи жертвеник тук горе. Понякога си мисля — не сте ли съгласен с мен — че жертвата е необходима… Искам да кажа, че понякога придаваме прекалено голямо значение на живота. В действителност смъртта не е толкова важна, колкото си мислим.

— Ако смятате така, мис Кинг, не е трябвало да се залавяте с нашата професия. За нас смъртта е нашият враг и винаги трябва да бъде така.

Сара потръпна.

— Да, предполагам, че сте прав. И все пак, толкова често смъртта би могла да реши някой проблем. Дори е възможно да означава и по-пълноценен живот…

— По-добре е един човек да умре за народа! — тържествено процитира Жерар.

Сара слисана извърна към него лицето си.

— Нямах предвид… — гласът в секна. Към тях приближаваше Джефърсън Коуп.

— Та това е извънредно забележително място — обяви той. — Извънредно забележително и аз съм твърде доволен, че не го пропуснах. Не се боя да призная, че макар и мисис Бойнтън да е без съмнение изключителна жена — прекомерно се възхищавам от смелостта и решителността й да дойде тук — все пак пътуването с нея безспорно усложнява нещата. Здравето й е разклатено и предполагам, че това, естествено, я кара малко да не се съобразява с чувствата на околните, но сякаш не й идва на ум, че семейството й би желало понякога да отива на екскурзии без нея. Просто тя дотолкова е свикнала те да се въртят около нея, че предполагам, не смята…

Мистър Коуп прекъсна изречението си. Приятното му, добродушно лице изглеждаше малко разтревожено и смутено.

— Знаете ли — каза той, — чух за мисис Бойнтън нещо, което много ме обезпокои.

Сара отново беше потънала в мислите си — гласът на мистър Коуп само приятно галеше ушите й като ласкавото ромолене на далечен ручей, но д-р Жерар запита:

— Така ли? А какво именно?

— Научих го от една дама, с която случайно се запознах в хотела в Тивериада. Отнасяше се до една прислужница, която работела у мисис Бойнтън. Както разбрах, девойката била, щяла…

Мистър Коуп поспря, тактично погледна към Сара и сниши гласа си.

— Щяла да има дете. Както изглежда, старата открила това, но очевидно се отнасяла съвсем меко към нея. А после, няколко седмици преди да се роди детето, я изгонила от дома си.

Д-р Жерар вдигна вежди.

— Аха — замислено произнесе той.

— Моята осведомителна изглеждаше съвсем сигурна в думите си. Не знам дали сте съгласен с мен, но това ми се струва много жестока и безсърдечна постъпка. Не мога да разбера…

Д-р Жерар го прекъсна:

— Би трябвало да се помъчите да разберете. Несъмнено този инцидент е доставил на мисис Бойнтън значителна доза тихо задоволство.

Мистър Коуп възмутено го погледна.

— Не, господине — натъртено произнесе той. — Това не мога да повярвам. Подобна идея е абсолютно немислима.

Д-р Жерар тихо произнесе:

— Тогава, като отново размишлявах за всичките угнетения, които стават под слънцето, и видях сълзите на угнетяваните, че нямаше за тях утешител. И че силата беше в ръката на ония, които ги угнетяваха, а за тях нямаше утешител. Затова аз облажавах умрелите, които са вече умрели, повече от живите, които са още живи; а по-щастлив и от двамата считах оня, който не е бил още, който не е видял лошите дела, които стават под слънцето; защото той не познава злото, което навеки е вкоренено на земята.