Крис Картър - Ловецът

Мат, по-ниският от двамата следователи, кимна.

— Възможно е, ако използваме ултравиолетова светлина. Мъртва е най-много от три дни, разлагането все още не е започнало. Сигурен съм, знаете, че смъртта прекъсва процесите на естествено оздравяване, така че, ако по тялото й е имало каквито и да било синини, когато е починала, те са все още там. Дори и с промяната на цвета на кожата, високоспектърната ултравиолетова светлина ще може да ги открие.

Той извади ръчна, работеща с батерии, ултравиолетова лампа от куфара си, включи я, настрои я за работа при по-голяма дължина на вълната и започна да изучава врата на жертвата. След няколко секунди вдигна главата й от леглото, и докато Кийт придържаше косата й нагоре, Мат освети тила й.

Хънтър чакаше търпеливо.

— Ето тук — най-после каза следователят.

— Намерихте ли нещо? — попита детективът, чувствайки тръпки на вълнение да преминават по цялото му тяло.

Мат кимна.

— Ето, нека ви покажа.

Хънтър се приближи.

— Виждате ли този дълъг, по-тъмен белег тук? — Криминалистът посочи едно място върху тила на жертвата.

— Да, виждам го — отговори детективът.

— Добре. Причинен е от нещо или някой, който е приложил силен натиск върху задната част на врата. — Мат положи главата обратно, като я остави върху леглото в предишната й позиция. — И точно тук — продължи той, като сочеше едно петно на шията, точно където би била Адамовата ябълка, ако жертвата бе мъж, — има още един белег. — Формата му бе овална, а размерът — много по-малък, около сантиметър и половина в диаметър.

Хънтър вече бе отбелязал двете синини в съзнанието си. Тази в предната част на шията вероятно бе от палец, а по-дългата на тила — от останалите четири пръста на ръката на нападателя. Докато я е задушавал, извършителят е държал пръстите си събрани заедно, вместо да ги разтвори широко.

— Още сега мога да ви кажа — допълни Кийт, — че който и да я е душил, има доста големи ръце. Използвал е само едната си длан. Нищо не показва да е използвал и двете.

Хънтър кимна.

— Но тя не е умряла от задушаването — добави Мат.

— Да, знам — отговори детективът, — но то определено е довело до загуба на съзнание.

— Без съмнение — съгласи се следователят. — Всичко, което е било необходимо, е натиск с точната сила за няколко секунди и тя е заспала на минутата.

Хънтър остави експертите да продължат с огледа на спалнята и се върна във всекидневната. Няколко минути по-късно Травис се върна.

— Нещо от разпитите от врата на врата? — попита детективът.

Полицаят извади бележника си и го прелисти:

— Така… Този апартамент се намира между апартаменти 2811 и 2815. Съседката от 2815, госпожа Пиърз, си спомни, че е чула викове, идващи от тук, преди три дни. Каза, че стените в сградата са прекалено тънки.

— По кое време?

— Според госпожа Пиърз било много късно, след десет вечерта.

— Убедена ли е в това?

— Толкова убедена, колкото може да бъде. Каза, че вече си била легнала, а тя винаги си ляга в десет часа. — Травис присви рамене и направи гримаса.

— Може ли да е било от телевизора? — попита Хънтър.

— Попитах я и тя каза, че не е било от него. Разпознала гласа на Хелън Уебстър. Имало и още някой с нея — мъж.

— Звуци от секс?

— Попитах я и това, и отговорът й отново беше „не“. Каза, че виковете били доста гневни и от двете страни.

— Добре. Какво разбрахте от 2811? — попита Хънтър. — Някой чул ли е нещо?

— В момента този апартамент е празен. Според госпожа Пиърз е свободен от известно време — обясни полицаят.

Хънтър кимна.

— Още нещо?

— Да, но може би не е от значение.

— Слушам ви.

— Господин Грант от апартамент 2808 каза, че е видял висок мъж да напуска този етаж късно вечерта в понеделник; същата вечер, когато госпожа Пиърз е чула гневните крясъци.

— По кое време?

— Около дванадесет и четвърт. Господин Грант, който изглежда като професионален културист, се връщал у дома си, след като бил изпратил приятелката си до тях. Когато вратите на асансьора се отворили на този етаж, въпросният мъж почти се блъснал в него. Господин Грант сподели, че който и да е бил този човек, е бързал и е изглеждал нервен.

— Би ли го разпознал, ако му бъде показана снимка? — попита Хънтър.

— Каза, че вероятно би го разпознал.

— Добра работа, полицай.

На вратата се почука.

Детективът отвори. На входа стоеше нисък, закръглен човек с мустаци a la bandido 5 5 Bandido (исп.) — бандит. — Б.пр. и пригладена назад черна коса, прошарена от сиви кичури. През ума на Хънтър премина мисълта, че ако мъжът носеше сомбреро, би приличал на професионален мариачи 6 6 Mariachi (исп.) — традиционна музика, която първоначално се е изпълнявала в централната западна част на Мексико под съпровод на струнни инструменти; музикант, който изпълнява такава музика. — Б.пр. .