Крис Картър - Ловецът

Вратата на апартамент 1514 отвори чернокожа жена в средата на тридесетте. Дългата до раменете й коса бе изправена с маша, а продуктите, които бе използвала в допълнение, й придаваха нежен блясък. Носеше бебешко розова хавлия и джапанки. Ноктите на ръцете и краката й бяха лакирани в ярко лимоненожълто. Изглеждаше объркана. В стаята зад нея, момиченце на около четири години си играеше с пластмасова кукла.

— Вие ли сте госпожица Люис? — попита Хънтър. — Рашана Люис?

Тя го оглежда втренчено няколко секунди преди да кимне.

— Аз съм детектив Робърт Хънтър от полицейското управление на Ел Ей. — Показа идентификационната си карта.

— Във връзка със случилото с Хелън ли? — попита тя. — Мигел, управителят, ми каза, че се е самоубила. — Интонацията й подсказваше, че изобщо не вярва в това, което казва.

— Да, във връзка с госпожица Уебстър — отговори детективът.

Рашана кимна:

— Моля, влезте.

В апартамента се носеше аромат на наскоро приготвена храна — пържен лук, бекон, лек намек за чесън, както и най-различни подправки. Всекидневната бе малка, много по-малка от тази в жилището на Хелън Уебстър. В двата й противоположни края бяха поставени настолни лампи, които хвърляха сенки навсякъде. Двуместното канапе, обърнато с лице към неголям телевизор, бе покрито с чаршаф, чийто някога червен цвят, бе избелял след многократните пранета и сега имаше бледорозов оттенък. Единственото кресло също бе покрито със силно избелял червен чаршаф.

— Моля, седнете — покани го Рашана като посочи канапето. Самата тя се настани в креслото.

Малкото момиченце спря да си играе с куклата и погледна новодошлия.

— Здравей — каза то, като помаха с малката си ръчичка.

— Здравей — отговори й Хънтър и се усмихна.

— Как се казваш? — попита детето.

— Робърт. А ти?

— Аз съм Рейчъл, а това е Ленита. — Малкото момиченце показа голата кукла на Хънтър.

— Рейчъл, миличка — подкани я майка й, — защо не отидеш да си поиграеш за малко в твоята стая? Мама трябва да си поговори с този добър полицай за няколко минути.

Момиченцето направи разтревожена физиономия:

— Той не е полицай, маме. Не носи униформа.

— Аз съм различен вид полицай — отговори Хънтър, преди да й прошепне: — Нещо като… таен.

Очите на детето се разшириха от удивление:

— Таен полицай. Колко готино-о-о-о!

Хънтър постави пръст пред устните си, преди да продължи да шепне:

— Да, и помни, че това е тайна.

Рейчъл закима енергично, след което спря и се обърна към майка си със сурово изражение върху личицето си:

— Да нямаш проблеми с полицията, мамо?

Детективът се усмихна:

— Не, мила, майка ти помага на полицията.

— Ооо, колко готино-о-о-о!

— Добре, бебчето ми, сега отивай в стаята си. — Рашана посочи вратата на спалнята.

Момиченцето изчезна през вратата като шепнеше нещо на куклата си. Когато вратата на спалнята се затвори, жената отново се обърна към Хънтър.

— Няма да ви отнемам много време — каза той. — Господин Валдез, управителят, спомена, че вие и госпожица Уебстър сте били приятелки.

— Да, познавахме се — отговори Рашана. — Може да се каже, че бяхме приятелки. Тя беше една от клиентките ми, но наистина се разбирахме много добре. Просто не мога да повярвам, че се е самоубила.

— Кога я видяхте за последно?

— Преди три дни, в понеделник следобед. Дойде тук за пълна процедура — прическа, маникюр и педикюр. Каза ми, че вероятно ще има нов клиент — някакъв доста богат господин, с когото щяла да се срещне във вторник, затова искаше да изглежда възможно най-добре. Няма никаква логика в това да се е самоубила.

Хънтър си записа нещо.

— Изглеждаше ли ви депресирана? — попита той.

— Депресирана? — Рашана въздъхна. — Ни най-малко! Знам, че понякога изпадаше в депресия без видима причина. Каза ми, че страда от биполярно разстройство, но този понеделник не беше един от онези дни.

— Знаете ли дали е била притеснена или изплашена от нещо… или някого?

Жената се замисли за миг и започна да щипе долната си устна, докато очевидно обмисляше нещо.

— Беше малко притеснена заради бившето си гадже — отговори накрая тя. — Загубеняк, който не става за нищо.

— Бивше гадже? — Това е интересно. — помисли си Хънтър. — Защо се тревожеше заради него?

— Ами… Тя заряза този задник преди около две седмици, точно след деня на Свети Валентин. И постъпи съвсем правилно, ако питате мен.

— Каза ли ви госпожица Уебстър какво се е случило?