Нелсън Демил - Скъпи Джон!

— Ще ви спестя труда — отговорих и сам си изрецитирах правата.

Това явно го задоволи. Поне не ме попита дали разбирам нещата, които току-що съм си казал сам.

Преди да дам показания му съобщих, че покойният ни нападател на име Антъни Белароса ми е посочил като свой съучастник Тони Розини, човек, когото познавам.

Детектив Джоунс предаде тая информация на друг полицай и ме информира:

— Аз бях сред детективите, които се отзоваха на убийството на другия Белароса преди десет години.

Не бях съвсем сигурен защо го споменава, обаче още бях ядосан, че са ни разделили със Сюзън, и попитах:

— Нима от убийството на първия Белароса минаха цели десет години?!

Той не обърна внимание на сарказма ми и аз започнах с показанията си. Детектив Джоунс записваше всичко на листове с редове, макар че, естествено, можех сам да го напиша или на компютъра, или на ръка. Обаче винаги се е правило така — защо да въвеждаме нова технология?

В показанията си пропуснах да отбележа, че съм коленичил върху гърдите на престъпника и повторно съм отворил раната му, за да съм сигурен, че ще умре преди пристигането на линейката. Тъй де, детектив Джоунс не ме попита, защо сам да му казвам?

Всичко това отне повече от час и след като прочетох показанията си, поставих подписа си под тях, наред с детектив Джоунс и още един полицай, които свидетелстваха, че се подписвам собственоръчно.

На двора спря полицейска кола и един униформен полицай придружи Сюзън до входната врата. Детектив Джоунс отиде да я вземе и я доведе в кабинета.

Прегърнахме се и тя каза:

— Добре съм. Дадоха ми някакви успокоителни и утре пак трябва да отида на преглед, но мисля, че ще предпочета личния си лекар.

В кабинета при нас дойдоха началникът на детектив Джоунс, лейтенант Кенеди, и една млада дама от Окръжна прокуратура, Кристин Донъли, която ми напомни за Каролин. За да помогна на всички да застанат на правилни позиции в тоя критичен момент от следствието, ги информирах:

— Дъщеря ни Каролин работи в Бруклинската окръжна прокуратура.

Госпожа Донъли се усмихна.

— Не е лесно да работиш при Джо Хайнс, обаче ще научи много.

Както ми е известно, между служителите на реда и закона съществува изумително братство и човек никога не бива да пропуска възможността да каже на ченге или прокурор, че любимият му чичо е полицай в Южен Бронкс или някъде другаде и че дъщеря му, племенницата му или племенникът му работи в някоя прокуратура, дори да се наложи да си го измисли.

Тъй или иначе, следствието водеше детектив Джоунс и той започна, като попита Сюзън дали се чувства добре и тъй нататък.

После й прочете правата и я помоли да даде показания за случилото се тая вечер. И почна да пише върху своите листове с редове.

Знаех, че е най-добре да си мълча, макар че, естествено, можех да съветвам клиентката си, ако преценях, че прави инкриминиращи изявления, например: „Казах на Джон да се качи горе и да се погрижи за него“. Тогава Джоунс можеше да попита: „Какво имате предвид с думите «да се погрижи за него?»“

Разбира се, ние официално не бяхме заподозрени в предумишлено убийство, обаче все пак имаше убит, така че със Сюзън трябваше да внимаваме какво говорим.

Още преди да се появи първият детектив, аз й бях казал недвусмислено да заяви, че е смятала, че животът ни е в опасност, и затова е стреляла по човек, който всъщност не е бил въоръжен точно в тоя момент. И като неин адвокат я бях посъветвал да прибави, че престъпникът не се е подчинил на заповедта й да спре и да вдигне ръце и че се е нахвърлил върху нея.

За съжаление, това не беше дребна подробност и не исках съдебните заседатели да останат с каквито и да било съмнения. Естествено, в действителност Сюзън се беше целила в сърцето на Антъни и искаше да го довърши с изстрел със сачми в лицето. Напълно разбирах мотивите й, но не бях убеден, че полицията и Окръжна прокуратура ще ги разберат — особено като се имаше предвид извършеното от нея неоправдано убийство на бащата на заподозрения престъпник.

В заключение, колкото и прекрасна жена да беше, Сюзън Станхоуп си имаше скрита страна, която се беше проявила преди десет години и която, надявах се, нямаше да се прояви скоро пак.

Докато траеше разказът, госпожа Донъли и началникът на отдел „Убийства“ лейтенант Кенеди си водеха записки, но мълчаха и оставяха Сюзън да говори.

Тя стигна до момента, в който Антъни Белароса и Тони Розини буквално я завлекли в спалнята на втория етаж, смъкнали й халата и гащичките и я вързали на леглото.