Нелсън Демил - Скъпи Джон!

Извадих лентата от фотоапарата, взех карабината, пушката и колана на Антъни с кобура и пистолета. Хванах Сюзън за ръка, отключих вратата, изведох я от стаята и слязохме долу.

Отидохме в кабинета. Хвърлих оръжията на кушетката и настаних Сюзън на фотьойла. После налях две чаши бренди.

Тя отпи голяма глътка. Последвах примера й, седнах на бюрото и вдигнах телефона.

— Джон. Недей.

Не й обърнах внимание и набрах номера на полицията. Отговори ми телефонистка.

— Искам да съобщя за нахлуване в частен дом, опит за изнасилване и стрелба.

Дадох й адреса и докато пращаха полицейски коли и линейка, й изложих някои подробности.

— До пет минути — каза телефонистката.

Предупредих я за железния портал, който може би щеше да им се наложи да разбият.

— Смятате ли, че в имението има още престъпници? — попита тя.

— Имало е още един, но мисля, че си е отишъл и чака шефът му да му се обади.

— Добре, господине, просто чакайте там с жена си и моля ви, обезопасете огнестрелното оръжие.

Благодарих й и затворих.

— Ще пристигнат до пет минути — казах на Сюзън.

Тя ме погледна.

— Антъни ще умре ли дотогава?

— Не знам.

— Целех се в сърцето му. Обаче той мръдна.

Нямаше какво да отговоря, но я похвалих:

— Ти си много смела и много находчива.

Сюзън отново отпи от брендито.

— Не бях много находчива, когато отворих вратата.

— Сигурно и аз щях да постъпя като теб.

Тя не отговори, ала видях, че гледа двуцевката на кушетката.

— Трябва да го проверим — каза Сюзън. — Преди да дойде полицията.

Естествено, спомних си Франк Белароса, проснат на пода в „Джулио“ с пробита сънна артерия. „Спри кръвта“. Главното правило в първата помощ. И аз бях спрял кръвта. Той оцеля и ето че десет години по-късно бяхме тук и се борехме с последиците.

Сюзън стана и посегна към пушката на кушетката.

— Сюзън.

Тя ме погледна.

— Преди да дойдеш… той ми каза: „Ти и мъжът ти си мислите, че сте много умни, еба ти, много високопоставени…“

— Знам какво ти е казал.

— „… и могъщи… Е — каза ми, — когато приключа с тебе, никога повече няма да си същата… и шибаният ти мъж никога повече няма да те гледа по същия начин… и ще трябва да живееш с тая мисъл, курво, както аз живях с мисълта, че ти уби баща ми…“ — Взе двуцевката. — И можело толкова много да ми хареса, каза ми, че можело пак да си поискам.

Изправих се и застанах между нея и вратата.

— Не можеш да го убиеш. Няма да ти позволя.

Тя се втренчи в мен, държеше пушката все едно държи бебе.

— Много съжалявам за всичко, което ни се случи, Джон.

— Въпросът е приключен.

— Ти съжаляваш ли, че спаси живота на Франк?

Съжалявах. И не съжалявах.

— Постъпих както трябва.

— Напротив.

Погледнах я.

— Така ли смяташе и навремето?

Отговорът на Сюзън се забави няколко секунди.

— Не — каза накрая. — Но после… Искаше ми се да го беше оставил да умре. И сега… няма да повторим същата грешка.

Протегнах ръка.

— Дай ми пушката.

Тя ми я даде.

— Той заплаши, че ще убие децата ни. Така че ти се погрижи за него.

Поколебах се. Погледите ни се срещнаха.

— Направи го заради Едуард и Каролин.

Бях мислил да убия Антъни и щях да го направя, без да се подвоумя, когато представляваше опасност за нас. Обаче хладнокръвно да убиеш ранен човек не е същото. И все пак… ако останеше жив… щеше да има следствие, публичен процес, свидетелски показания за случилото се… и над нас винаги щеше да виси същата заплаха… а ако беше мъртъв… е, мъртвият си е мъртъв. Чисто и просто.

Поех си дъх.

— Ще ида да го проверя.

Качих се по стълбището и спрях пред спалнята. Уверих се, че селекторът е включен на лявата цев, заредена със сачми за едър дивеч, и отворих вратата.

Той лежеше на пода. Гърдите му още се надигаха и спускаха.

Клекнах до него.

Ръцете му бяха отпуснати и кръвта от раната течеше по-бавно. И вече нямаше пяна с въздух.

Лицето му беше толкова бяло, че наболата брада по бузите му приличаше на черна боя. Проверих пулса му, после и сърцето му — биеше много бързо, за да компенсира падането на кръвното налягане.

— Антъни.

Клепачите му трепнаха.

— Антъни! — Зашлевих го и той отвори очи.

Спогледахме се. Устните му помръднаха, но чух само някакво клокочене.

— Когато идеш в ада и видиш баща си, разкажи му как си дошъл тук и кой те е застрелял. И го питай дали е истина, че е искал да напусне семейството си със Сюзън. Антъни? — Отново го плеснах. — Чуваш ли ме?