Мери Кларк - Тук и отново

Кабинетът на Ейдриън Гарнър беше разкошен. От прозорците се откриваше величествена гледка към река Хъдсън и Ню Йорк. Страстно обичам красиви мебели и мога да се закълна, че бюрото му беше автентичен Томас Чипъндейл. Главите на египетските фигури и централните колони изглеждаха точно като тези, които бях видяла в музея в Англия.

Реших да попитам. Ейдриън Гарнър успя да прикрие изненадата, че разбирам от антикварни мебели, и ме поправи:

— Томас Чипъндейл Младши.

Лоуъл Дрексъл се усмихна.

— Много сте наблюдателна, госпожице Декарло.

— Надявам се, че е така. Това ми е работата.

Както в повечето съвременни кабинети, и тук имаше кътче за гости с канапе и няколко кресла. Но не бях поканена там. Гарнър седеше зад красивото си бюро, а Дрексъл и Уолингфорд — в кожени кресла срещу него. Сега Дрексъл настоя да се настаня на стола между тях.

Ейдриън Гарнър веднага заговори делово.

— Госпожице Декарло, не исках да отменям срещата, но разбирате, че решението да затворим «Генстоун» вчера бе взето, за да можем да изясним безбройните други проблеми, пред които сме изправени.

Очевидно нямаше да получа подробното интервю, на което се бях надявала.

— Мога ли да попитам какви други решения ви предстоят, господин Гарнър?

Той ме погледна в очите и внезапно усетих огромната сила, която излъчваше. Чарлз Уолингфорд бе сто пъти по-хубав, но Гарнър бе истинското могъщество в тази стая. Бях го усетила още на обяда миналата седмица.

Гарнър погледна Лоуъл Дрексъл.

— Позволете ми аз да отговоря на този въпрос, госпожице Декарло — каза Дрексъл. — Господин Гарнър се чувства отговорен за хилядите инвеститори, вложили парите си в «Генстоун», след като «Гарнър Фармасютикъл» обяви, че ще инвестира милиард долара в компанията. Господин Гарнър не е задължен от закона да се погрижи за тях, но им направи предложение, което вероятно ще бъде прието с радост. «Гарнър Фармасютикъл» ще даде на всички служители и акционери десет цента на всеки долар, който са изгубили заради измамата, извършена от Никълъс Спенсър.

Дон Картър ме бе предупредил да очаквам подобна реч. Единствената разлика бе, че я чух от устата на Лоуъл Дрексъл.

После дойде ред на Уолингфорд.

— Съобщението ще бъде направено в понеделник, Карли. Разбирате, че заради него трябва да ви помоля да отложите посещението си в моя дом. Разбира се, по-нататък ще се радвам да се видим.

Помислих, че по-нататък няма да има нищо интересно за мен. Тези тримата искаха статията да бъде написана колкото се може по-бързо и да им се махна от главите.

Но аз не възнамерявах да се оттегля.

— Господин Гарнър, убедена съм, че щедростта на компанията ви ще бъде оценена. Предполагам, че и самата аз ще мога да очаквам чек за две хиляди и петстотин долара в замяна на онези двадесет и пет хиляди, който инвестирах.

— Точно така, госпожице Декарло — отвърна Дрексъл.

Не му обърнах внимание, а се втренчих в Ейдриън Гарнър. Той също прикова очи в мен и кимна в потвърждение. После каза:

— Ако това е всичко, госпожице Декарло…

Прекъснах го.

— Господин Гарнър, бих искала да знам дали вие самият вярвате, че Никълъс Спенсър е бил видян в Швейцария.

— Никога не правя коментари, без да разполагам с неоспорими факти. А както знаете, в този случай такива няма.

— Виждал ли сте някога секретарката му Вивиан Пауърс?

— Не. Срещите ми със Спенсър винаги се провеждаха в този кабинет, а не в Плезънтвил.

Обърнах се към Дрексъл.

— Но вие сте бил член на борда на директорите, господин Дрексъл. Вивиан Пауърс е била лична секретарка на Никълъс Спенсър. Трябва да сте я срещал поне един-два пъти. А няма начин да не я запомните. Тя е изключително красива жена.

— Госпожице Декарло, всеки директор, когото познавам, има поне една секретарка и всички те са красиви жени. Но нямам навика да се сближавам с тях.

— Не сте ли поне любопитен какво се е случило с нея?

— Разбрах, че направила опит за самоубийство. Чувал съм и слуховете, че имала любовна връзка със Спенсър. Може да е изпаднала в депресия заради края на романтичните им отношения. Такива неща се случват понякога — каза той спокойно и се надигна. — Госпожице Декарло, ще трябва да ни извините. След пет минути имаме събрание в конферентната зала.

Мисля, че Дрексъл щеше да ме издърпа насила от стола, ако се бях опитала да кажа още нещо. Гарнър не си направи труда да си вдигне задника от стола, само каза кратко:

— Довиждане, госпожице Декарло.