Мери Кларк - Тук и отново

— Имал е «къртица» в компанията, а само след един месец самолетът му катастрофирал — каза Кен и си сложи очилата, което бе знак, че се готви да приключи разговора. — Карли, каза, че си говорила със съпругата на доктор Бродерик. Получи ли някаква информация от нея?

— Говорихме съвсем кратко. Знаеше, че съм била при него миналата седмица. Вероятно той се е изказал добре за мен. Споменах, че искам да й задам няколко въпроса, и тя се съгласи да поговорим, но след като състоянието на мъжа й се подобри. Надявам се, че и той ще може да ни обясни какво точно му се е случило.

— Инцидент с Бродерик, самолетна катастрофа, откраднати документи и картони, подпалена къща, изчезнала секретарка, провалена ваксина срещу рак и стара ваксина, която може да е излекувала множествена склероза преди тринадесет години — каза замислено Дон, като се надигна от стола си. — А всичко това започна като история за избягал мошеник.

— В момента мога да ви кажа само едно — прекъсна го Кен. — Множествена склероза никога не е била лекувана с някаква си неизпробвана стара ваксина.

Телефонът ми звънна — беше Лин. Искаше да й помогна да подготви изявление за пресата във връзка със слуха за пребиваването на Ник в Швейцария и изчезването на секретарката му. Чарлз Уолингфорд и Ейдриън Гарнър настоявали да се изкаже.

— Карли, дори ако слухът за Ник се окаже неверен, фактът, че е имал любовна връзка със секретарката си ще ме отдели напълно от него в представите на хората. Ще гледат на мен като на невинната съпруга. А ние искаме точно това, нали?

— Искаме истината, Лин — отговорих, но неохотно се съгласих да обядваме заедно в «Четирите сезона».

«Четирите сезона» бе доста оживен в един часа — любимото време за пристигане на поне половината редовни клиенти. Разпознах много известни лица, които можеш да видиш в раздел «Стил» на вестник «Таймс», както и политици и бизнесмени.

Джулиън и Алекс, собствениците на ресторанта, стояха зад бюрото във фоайето. Попитах за масата на госпожа Спенсър и Алекс каза:

— Резервацията е на името на господин Гарнър. Всички останали вече са там. Настаниха се в Билярдната зала.

Значи не ставаше дума за мила среща между доведените сестри с цел спасяване репутацията на едната. Зачудих се защо Лин не ми бе казала, че Уолингфорд и Гарнър ще присъстват на обеда. Може би мислеше, че ще й откажа, ала грешеше. Нямах търпение да ги видя, особено Уолингфорд. Но трябваше да въздържам репортерските си инстинкти. Възнамерявах да слушам внимателно и да говоря колкото се може по-малко.

Стигнахме до Билярдната зала, наречена така, защото в средата бе сложена огромна маса за билярд, заобиколена от дървета, които символизират сезона. Пролетта вече бе настъпила и украсата бе от красиви ябълкови дървета, отрупани с цвят. Помещението е изключително приятно и се обзалагам, че в него се сключват повече важни сделки, отколкото в конферентните зали на компаниите.

Последвах салонния управител до масата. Отдалеч забелязах, че Лин изглежда великолепно. Беше облякла черен костюм с бели маншети и яка. Не виждах краката й, но превръзките от ръцете й бяха изчезнали. В неделя не носеше никакви бижута, но днес безименният пръст на лявата й ръка бе украсен с широка златна халка. Повечето хора, които се отправяха към масите си, спираха да я поздравят.

Наистина ли беше толкова добра актриса, или просто не я харесвах? Открих, че гледам презрително смелата й усмивка и момичешкото поклащане на главата, когато един шеф на брокерска къща спря и протегна ръка.

— Все още ме боли — обясни тя, докато аз се насочих към стола си.

Зарадвах се, че в момента е обърната с гръб към мен. Това ми спести задължителната лицемерна целувка във въздуха.

Ейдриън Гарнър и Чарлз Уолингфорд бутнаха столовете си назад и се опитаха да станат. Възпрях ги любезно и тримата седнахме едновременно.

Трябва да призная, че и двамата изглеждаха впечатляващо. Уолингфорд наистина бе хубав мъж с изисканите черти на потомствен аристократ. Орлов нос, ледено сини очи, тъмнокестенява коса, посребряла по слепоочията, стегнато тяло и фини ръце — самото превъплъщение на римски патриций. Тъмносивият му костюм с почти незабележими райета със сигурност бе от Армани. Копринената вратовръзка в червено и сиво на фона на колосаната бяла риза допълваше картинката. Забелязах как няколко жени го поглеждат възхитено, когато минават покрай масата.

Ейдриън Гарнър бе горе-долу на възрастта на Уолингфорд, но приликата спираше дотам. Беше по-нисък и излъчването му беше далеч от финеса на Уолингфорд. Лицето му бе червендалесто, сякаш прекарваше доста време на открито. Кафявите му очи ме гледаха проницателно. Имах чувството, че може да разчете мислите ми. Излъчваше могъщество и власт и човек дори не забелязваше спортното му сако и кафявия панталон, които изглеждаха купени на разпродажба.