Мери Кларк - Тук и отново

— Госпожа Уитман си е у дома, но ще тръгва към града след час. Казах й, че ще отидете веднага при нея. Ето адреса и телефона й и указания как да стигнете дотам.

Започнах да й благодаря, но тя отмести очи.

— Добър ден, госпожо Бродерик! — каза учтиво. — Как е докторът днес? Надявам се, че състоянието му се подобрява.

След смъртта на Ани никой не бе идвал при него. Затова във вторник сутринта, когато на вратата се позвъни, Нед реши да не отваря. Знаеше, че сигурно е госпожа Морган. Какво ли искаше? Нямаше право да го безпокои.

Звънна се още няколко пъти, а накрая този, който го тормозеше, залепи пръст на звънеца. Нед чу тежки стъпки по стълбите. Това означаваше, че не го търси госпожа Морган. После чу мъжки глас. Е, сега вече трябваше да отиде да види кой е, в противен случай тя можеше да използва ключа си, за да влезе в апартамента му.

Нед се сети, че трябва да скрие дясната си ръка в джоба. Въпреки многобройните мехлеми, които бе купил от аптеката, ръката му не се оправяше. Открехна леко вратата и надникна през пролуката.

Навън стояха двама мъже, вдигнали значките си към него. Детективи. Нед си каза, че няма защо да се притеснява. Съпругът на Пег вероятно бе съобщил за изчезването й или пък вече бяха намерили трупа й. Доктор Браун сигурно бе казал на ченгетата, че Нед е бил един от последните клиенти в аптеката снощи. Според значките високият тип бе детектив Пиърс, а черният — детектив Карсън.

Карсън попита може ли да поговорят няколко минути. Нед знаеше, че не може да откаже — щеше да изглежда странно. Усещаше, че и двамата са се вторачили в дясната му ръка, защото е в джоба му. Трябваше да я извади, иначе щяха да решат, че крие пистолет. Марлята щеше да им попречи да видят ужасното изгаряне. Той бавно изтегли ръката си, като се опитваше да не покаже колко силно го боли.

— Разбира се, че може да поговорим — промърмори той.

Детектив Пиърс благодари на госпожа Морган. Нед знаеше, че тя умира от любопитство, и забеляза, че се опитва да надникне в апартамента му. Сигурно дъртата крава си мислеше, че вътре е ужасна бъркотия. Знаеше, че Ани вечно го караше да си събира вестниците, да носи чиниите си в кухнята и да слага мръсните си дрехи в панера за пране. Ани обичаше всичко да е спретнато и чисто. Но след като вече я нямаше, Нед не си правеше труда да разтребва. Не ядеше много, но когато го правеше, просто мяташе приборите в мивката и пускаше водата върху тях, ако се нуждаеше от чаша или чиния.

Детективите огледаха възглавницата и одеялото на канапето, купчините вестници на пода и купичката от попара, оставена до марлите и мехлемите на масата. Дрехите, които бе носил напоследък, бяха струпани върху един стол.

— Имате ли нещо против да седнем? — попита детектив Пиърс.

— Не, разбира се.

Нед бутна одеялото настрани и седна на канапето.

От двете страни на телевизора имаше по един стол. Детективите ги придърпаха по-близо до канапето и се настаниха. Нед се почувства неудобно. Очевидно ченгетата искаха да му покажат, че е хванат в капан. Внимавай какво дрънкаш, предупреди се той.

— Господин Купър, снощи сте бил в аптеката на Браун малко преди да затворят, нали? — попита Карсън.

Нед веднага усети, че Карсън е шефът. И двете ченгета оглеждаха ръката му. Говори, заповяда си той. Накарай ги да те съжалят.

— Да, бях там. Жена ми почина миналия месец. Никога досега не бях готвил. Изгорих си ръката на печката преди няколко седмици и още ме боли. Снощи отидох в аптеката, за да си купя мехлеми за раната.

Полицаите сигурно очакваха да ги попита какво е станало и защо са тук. Нед впери очи в Карсън.

— Какво е станало?

— Познавате ли госпожа Райс, касиерката в аптеката?

— Пег? Разбира се. Работи при Браун от двайсет години. Приятна жена. Много любезна.

Ченгетата се държаха коварно. Не казаха нищо за Пег. Дали я смятаха за изчезнала, или бяха открили трупа й?

— Според господин Браун вие сте бил предпоследният човек, когото госпожа Райс е обслужила снощи. Така ли е?

— Предполагам, че да. Спомням си, че зад мен стоеше млад мъж. Не знам дали някой друг е влязъл, след като си тръгнах. Качих се в колата и се прибрах у дома.

— Забелязахте ли някой да се мотае навън, когато излязохте от аптеката?

— Не. Както ви казах, просто се качих в колата и се прибрах.

— Знаете ли кой беше зад вас на опашката?

— Не. Не му обърнах внимание. Но Пег го познаваше. Нарече го… чакайте да помисля… нарече го Гарет.

Нед видя как детективите се споглеждат. Точно заради това бяха дошли при него. Доктор Браун не знаеше кой е бил последният клиент. Засега полицаите щяха да се съсредоточат само в неговото издирване.