Мери Кларк - Тук и отново

— Разказах на всички, че пишеш история за Ник Спенсър — жизнерадостно сподели тя. — Какво ще кажеш за новината, че Ник живее в Швейцария? Преди два дни онези хлапета намериха ризата му и всички го сметнаха за мъртъв. Утре сигурно ще има нещо друго. Винаги съм твърдяла, че човек, достатъчно умен да присвои толкова много пари, ще измисли и как да ги похарчи на спокойствие.

— Може и да си права, Мили. Добра ли е салатата с пиле?

— Великолепна.

Поръчах си салата и кафе. Беше време за обедна почивка и ресторантчето беше пълно. Споменаваха името на Ник Спенсър на няколко съседни маси, но не чух какво точно казваха за него.

Мили се върна със салатата. Попитах я знае ли нещо за състоянието на доктор Бродерик.

— Малко по-добре е — провлече тя. — Още е в критично състояние, но чух, че се опитал да говори с жена си. Чудесно е, нали?

— Да, радвам се за него.

Докато ядях салатата, великолепно наситена с целина, но почти без пиле, мислите ми препускаха лудо. Ако доктор Бродерик се съвземе, ще успее ли да идентифицира човека, който го бе прегазил, или няма да има никакви спомени за инцидента?

До втората ми чаша кафе-ресторантчето вече се бе опразнило. Изчаках Мили да разчисти масите и я повиках. Показах й снимката от вечерята в чест на Ник Спенсър.

— Познаваш ли тези хора?

Мили си сложи очилата и разгледа снимката внимателно.

— Разбира се — усмихна се тя и започна да сочи. — Това са Делия Гордън и съпругът й Ралф. Тя е свястна, но той е сухар. А тази е Джаки Шлосър. Много е готина. До нея е пастор Хауъл, презвитерианският свещеник. А, ето го и мошеникът. Надявам се да го заловят. Този е председателят на борда на директорите на болницата. Откак убеди колегите си да инвестират толкова много в «Генстоун», все му е черно пред очите. Чух, че ще го изритат още на следващото събрание на борда, ако не и по-скоро. Много хора смятат, че трябва да си подаде оставката. Обзалагам се, че ще го направи, ако се докаже, че Ник Спенсър е жив. От друга страна, ако го арестуват, може и да разберат къде е скрил парите. А това са Дора Уитман и съпругът й Нилс. И двамата са от най-старите семейства тук. Истински пари. С прислужници и всичко друго. Всички одобряват факта, че семейството си остана в Каспиън, но чух, че имат великолепна вила в Мартас Винярд. О, последната вдясно е Кей Фес. Тя е шефката на доброволците в болницата.

Водех си бележки, като се опитвах да не изоставам от бързия коментар. Когато свърши, казах:

— Мили, искам да поговоря с някои от тези хора, но пастор Хауъл е единственият, с когото успях да се свържа. Останалите или не отговарят на обажданията ми, или телефоните им не са вписани в указателя. Имаш ли идея как мога да се свържа с тях?

— Не се изпускай, че аз съм ти казала, но Кей Фес вероятно е на бюрото си в болницата в момента. Макар и да не е отговорила на обаждането ти, тя е човек, с когото лесно можеш да се сближиш.

— Мили, ти си прекрасна.

Довърших си кафето, платих сметката, като оставих щедър бакшиш, и подкарах към болницата.

Очаквах да намеря малка местна болница, но открих процъфтяваща институция с няколко по-малки сгради в съседство с основната и огромна заградена празна площ с надпис «Място за бъдещия педиатричен център».

Очевидно това бе строежът, замразен в момента поради инвестициите в «Генстоун».

Паркирах и влязох във фоайето. Зад рецепцията седяха две жени, но веднага познах Кей Фес. Със силен загар, макар да бе още април, къса посивяла коса, тъмнокафяви очи, бабешки очила, изключително красив нос и тънки устни, тя просто излъчваше нещо началническо. Реших, че едва ли някой би могъл да проникне в болницата неканен, докато тя е на смяна. Седеше близо до оградения с въжета подстъп към асансьорите, което означаваше, че отговаря за сигурността.

Четири-пет души чакаха да им издадат пропуски. Когато приключиха, се приближих към нея.

— Госпожица Фес?

Тя застана нащрек, сякаш бе заподозряла, че искам да вкарам в болницата десетина хлапета на посещение при някой от пациентите.

— Госпожице Фес, аз съм Карли Декарло от «Уолстрийт уикли». Бих искала да поговорим за вечерята в чест на Никълъс Спенсър. Разбрах, че сте седяла близо до него.

— Вие ми се обадихте онзи ден, нали?

— Да.

Другата жена на рецепцията ни гледаше любопитно, но после насочи вниманието си към няколко нови посетители.

— Госпожице Декарло, след като не отговорих на съобщението ви, не ви ли е ясно, че не възнамерявам да говоря с вас?