Мери Кларк - Тук и отново

Явно според Уолингфорд и Гарнър бях доказала лоялността си, като застанах зад Лин. Сега можехме да се споразумеем как най-добре да покажем невинността й на света, а после трябваше да им помогна да си възвърнат общественото доверие, като опиша историята по подходящ начин.

Отново дойде време да кажа онова, което им обяснявах от самото начало на срещата.

— Налага се да ви повторя нещо, което се надявам да разберете.

Поднесоха ни салатите и аз изчаках търпеливо. Сервитьорът ни предложи черен пипер, но само Ейдриън Гарнър и аз приехме. След като келнерът се оттегли, обясних, че ще напиша историята така както я виждам, но в интерес на истината и добрата статия трябва да проведа задълбочени интервюта с Чарлз Уолингфорд и господин Гарнър, който досега не ме бе окуражил да го наричам Ейдриън.

И двамата се съгласиха. Неохотно? Вероятно да, но бе трудно да си сигурен.

След като се споразумяхме по деловите въпроси, Лин протегна ръце към мен. Бях принудена да отговоря на жеста, като докосна връхчетата на пръстите си до нейните.

— Карли, чудесна си — въздъхна тя дълбоко. — Радвам се, че макар ръцете ми да са изгорени, са чисти.

Прочутите думи на Пилат Понтийски прелетяха през ума ми: «Измивам си ръцете от кръвта на този невинен човек.»

Обаче Ник Спенсър, независимо колко чисти са били мотивите му отначало, бе виновен в кражба и измама, нали? Всички улики сочеха това.

Но така ли беше?

Преди да изляза от ресторанта, се уговорихме кога ще бъдат интервютата с Уолингфорд и Гарнър. Реших да рискувам и помолих да се видим в домовете им. Уолингфорд, който живее в Рай, едно от най-тузарските предградия в Уестчестър, с готовност се съгласи да ме приеме в събота или неделя следобед в три часа.

— В събота е по-удобно — отговорих, като си припомних за коктейла, на който щях да присъствам заедно с Кейси, после стиснах палци и продължих. — Бих желала да отида в главния ви офис и да поговоря с някои от служителите. Искам да ги накарам да изразят чувствата си относно загубата на работата си и фалита и как това ще се отрази на живота им.

Усетих, че Уолингфорд се чуди как да ми откаже учтиво, затова добавих:

— Миналата седмица си записах имената на акционерите по време на събранието и ще говоря и с тях.

Всъщност исках да разпитам служителите на фирмата дали всички са знаели за любовната връзка между Ник Спенсър и Вивиан Пауърс.

Молбата ми очевидно не се понрави на Уолингфорд, но накрая той все пак се съгласи, тъй като очакваше добри отзиви от мен.

— Е, предполагам, че това няма да е проблем — каза с леден тон.

— Добре, тогава утре следобед в три часа — отвърнах бързо. — Обещавам, че няма да ви изгубя много време. Просто искам да придобия обща представа за настроението на служителите ви.

За разлика от Уолингфорд, Гарнър твърдо отказа да ме приеме в дома си.

— Домът ми е моят замък, Карли. Никога не се занимавам с бизнес там.

Искаше ми се да му напомня, че дори Бъкингамският дворец е отворен за посетители. Докато пиехме кафето, ставаше все по-трудно да проявявам самоконтрол. Добрият журналист не трябва да позволява на емоциите си да влияят на историите му, но усещах как гневът ми нараства. Лин изглеждаше прекалено доволна от идеята, че съпругът й е имал любовна връзка преди да изчезне. Очевидно това бе единственото, което имаше значение за нея.

Уолингфорд и Гарнър бяха на същото мнение — покажи на света, че сме жертви. Явно аз бях единствената, която се интересуваше има ли начин Никълъс Спенсър да бъде открит и поне част от парите — върнати. Подобна новина щеше да зарадва акционерите. Може би и аз щях да получа част от моите двадесет и пет хиляди долара. Но Уолингфорд и Гарнър вероятно смятаха, че дори Ник да бъде намерен и екстрадиран, вече е заровил парите толкова дълбоко, че никога няма да бъдат открити.

След като отказа да ме приеме в дома си, Гарнър се съгласи да отида в офиса му в небостъргача «Крайслер». Каза, че може да ми даде кратко интервю в девет и половина в петък сутринта. И тъй като бе прочут с факта, че не дава интервюта, благодарих почти топло.

Тъкмо преди да си тръгнем Лин каза:

— Карли, започнах да подреждам някои от личните вещи на Ник. Натъкнах се на почетната значка, която са му дали през февруари в родния му град. Ти нали ходи до Каспиън, за да проучиш детството му?

— Да, ходих.

Не сметнах за нужно да спомена, че съм била там преди по-малко от двадесет и четири часа.