Мери Кларк - Тук и отново

Опитах се да запазя неутрално изражение и само кимнах замислено. Не исках Вивиан да усети, че съм напълно съгласна с нея. Трябваше да науча още нещо.

— Какво знаеш за отношенията му с Лин?

— Нищо. Колкото и странно да звучи, Ник беше доста затворен човек.

Забелязах истинска мъка в очите й.

— Държала си много на него, нали?

Тя кимна.

— Всеки, който имаше възможност да общува с Ник, държеше на него. Беше невероятен човек. Сърцето и душата на компанията. А сега «Генстоун» сигурно ще фалира. Служителите или напускат по собствено желание, или биват уволнявани и всички обвиняват него за случилото се и го мразят. Е, аз пък вярвам, че той може да е жертвата.

Тръгнах си след няколко минути, като накарах Вивиан да ми обещае, че ще поддържаме връзка. Тя изчака да се настаня в колата и ми махна.

Мислите ми препускаха лудо. Бях убедена, че има връзка между прегазването на доктор Бродерик, самолетната катастрофа и повредата в колата на Ник Спенсър. Три инцидента? Невъзможно. Отново си зададох въпроса, който ме тормозеше от няколко дни: убит ли бе Никълъс Спенсър?

Но когато поговорих с икономите в Бедфорд, се появи нов сценарий, който напълно промени мислите ми.

«Снощи сънувах, че отново отивам в Мандърли.» Не можех да не си припомня зловещото начало на романа «Ребека» на Дафни дю Морие, когато спрях пред портата на имението на Спенсър в Бедфорд и се представих.

За втори път днес влизах в ролята на неканен гостенин. Глас със силен испански акцент ме попита любезно коя съм. Отговорих, че съм доведената сестра на госпожа Спенсър. Последва кратка пауза, после ми казаха да мина вдясно от обгорената къща.

Шофирах бавно и се възхищавах на безукорно поддържания парк, който обграждаше изгорения дом. В задната част имаше басейн и малка съблекалня на терасата над него. Вляво видях английска градина. Разбира се, не можех да си представя Лин на колене пред лехите. Зачудих се дали Ник и първата му съпруга се бяха погрижили за градината, или работата е била свършена от предишния собственик.

Къщата, където живееха Мануел и Роза Гомес, беше красива вила от варовик с полегат покрив, покрит с плочи. Вечнозелени растения скриваха дома им от палата на Спенсър. Веднага разбрах защо семейство Гомес не бе усетило прибирането на Лин миналата седмица. Късно през нощта тя е можела да набере кода, да си отвори портата и да вкара колата в гаража, без те да чуят нищо. Стори ми се странно, че никъде няма наблюдателни камери, но знаех, че в къщата е имало аларма.

Паркирах, отидох до вратата и позвъних. Мануел Гомес отвори и ме покани вътре. Беше жилав мъж, висок около метър и седемдесет, с тъмна коса и изпито лице. Влязох в антрето и му благодарих, че се съгласи да се видим, без да го предупредя предварително.

— Едва не ни изпуснахте, госпожице Декарло — каза сковано той. — По молба на сестра ви трябва да напуснем до един часа. Вече изнесохме личните си вещи. Жена ми направи покупките, които госпожа Спенсър поръча, и в момента проверява горе за последен път. Искате ли да огледате къщата сега?

— Напускате! Защо?

Мануел разбра, че изненадата ми е искрена.

— Госпожа Спенсър каза, че вече не се нуждае от прислуга и възнамерява да използва къщата за себе си, докато реши дали да построи дома си отново.

— Но пожарът беше само преди една седмица! Успяхте ли да си уредите нова работа за толкова кратко време?

— Не. Ще отидем на почивка в Пуерто Рико и ще посетим роднините си. После ще отседнем при дъщеря ни, докато си намерим нова работа.

Разбирах желанието на Лин да остане в Бедфорд — вероятно имаше приятели тук, но да изхвърли тези хора почти без предупреждение ми се струваше нечовешко.

Икономът осъзна, че още стоим в антрето.

— Съжалявам, госпожице Декарло — извини се той. — Моля, заповядайте в дневната.

Последвах го и бързо се огледах. Стръмна стълба водеше от фоайето към горния етаж. Вляво имаше нещо като кабинет с библиотеки и телевизор. Всекидневната беше просторна с бежови стени, камина и прозорци с оловни стъкла. Беше обзаведена уютно с пъстри дамаски на канапето и креслата. Напомняше на провинциална къща в Англия. Беше безукорно чисто, а на масичката за кафе стоеше ваза със свежи цветя.

— Моля, седнете — покани ме Мануел, но остана прав.

— Господин Гомес, откога работите тук?

— Откакто господин и госпожа Спенсър, имам предвид първата госпожа Спенсър, се ожениха преди дванадесет години.