Мери Кларк - Тук и отново

Припомних си заглавието на «Поуст»: «СЪПРУГАТА ХЛИПА: „НЕ ЗНАМ КАКВО ДА МИСЛЯ.“»

Можех да им предложа ново заглавие: «ДОВЕДЕНАТА Й СЕСТРА СЪЩО НЕ ЗНАЕ КАКВО ДА МИСЛИ.»

Коридорите на раковото отделение в болница «Сейнт Ан» бяха застлани с мек мокет. Чакалнята бе удобна, а прозорците на едната стена гледаха към малко езеро. Атмосферата бе спокойна и ведра, за разлика от централната сграда на болницата и другото крило, където бях посетила Лин.

Пациентите тук пристигаха с мисълта, че няма да си тръгнат. Идваха, за да облекчат страданието им и да починат кротко, заобиколени от близките си и от отдадени на работата си хора, чиято друга задача бе да утешават скърбящите.

Жената на рецепцията се изненада, че искам да се видя с директора, без да имам уговорена среща, но се съгласи да ми помогне. Несъмнено споменаването на «Уолстрийт уикли» отваряше всички врати. Бях отведена до кабинета на доктор Катрин Клинтуърт, привлекателна жена в началото на петдесетте години с дълга и права пясъчно руса коса. Очите й бяха най-впечатляващото у нея — светлосини и ясни с цвета на водата в слънчев януарски ден. Беше облечена в ежедневен костюм от трико.

Вече бях усъвършенствала извинението за неочакваните си посещения с оправданието, че пиша статия за «Уолстрийт уикли». Доктор Клинтуърт махна с ръка небрежно.

— С удоволствие ще отговоря на въпросите ви за Никълъс Спенсър — каза тя. — Възхищавах се от него. Както сигурно разбирате, нищо не би ни зарадвало повече, отколкото пълното премахване на рака.

— Колко време Никълъс Спенсър работи при вас като доброволец?

Откакто жена му Джанет почина преди пет години. Персоналът можеше да се грижи за нея и в дома й, но тъй като синът й бе едва на пет години, тя реши, че ще е по-добре да дойде при нас за последните си няколко дни. Ник беше много благодарен за помощта, която оказахме не само на Джанет, но и на него самия, на сина му и родителите на Джанет. Няколко седмици по-късно той се появи тук и предложи да ни помага.

— Сигурно не ви е било лесно да правите графиците му, като се има предвид колко често е пътувал — предположих.

— Ник ни даваше списък със свободните си дни няколко седмици предварително. Винаги успявахме да нагласим графика му. Хората много го харесваха.

— По време на самолетната катастрофа още ли работеше като доброволец?

Тя се поколеба за момент.

— Не. Всъщност не бе идвал тук около месец.

— Имаше ли причина за това?

— Предположих, че е имал нужда от малко почивка. През последните няколко седмици изглеждаше под зловещо напрежение.

Усетих, че директорката преценява думите си изключително внимателно.

— Как разбрахте? — попитах.

— Изглеждаше нервен и напрегнат. Казах му, че комбинацията от работата му по ваксината и оказването на помощ на отчаяни пациенти, които го молят да изпробва ваксината върху тях, е прекалено тежко бреме за него.

— Той съгласи ли се?

— Ако не е бил съгласен, поне ме разбра. В онази нощ се прибра у дома и повече не го видях.

Внезапно прозрях зашеметяващото значение на думите й.

— Доктор Клинтуърт, Никълъс Спенсър изпробвал ли е някога ваксината си върху пациент?

— Това би било незаконно — твърдо отговори тя.

— Не ви питах дали е незаконно. Доктор Клинтуърт, разследвам възможността Ник Спенсър да е бил убит. Моля ви, бъдете откровена с мен.

Тя се поколеба, после отговори:

— Убедена съм, че е дал от ваксината на един човек тук. Всъщност съм абсолютно сигурна, макар че пациентът не би признал. Има и друг човек, който я е получил, но и това бе отречено.

— Какво стана с човека, за когото сте сигурна, че е получил ваксината?

— Прибра се у дома.

— Излекуван?!

— Не, но разбрах, че имал спонтанна ремисия. Прогресът на заболяването бил силно забавен, което се случва много рядко.

— Наблюдавате ли прогреса или липсата му?

— Както ви казах, пациентът не признава, че е получил ваксината от Ник Спенсър, ако наистина е станало така.

— Ще ми кажете ли кой е той?

— Не мога да го направя. Това е нарушение на личните му права.

Подадох й една от визитните си картички.

— Бихте ли помолила пациента да се свърже с мен?

— Ще го помоля, но съм сигурна, че няма да го направи.

— Ами другият пациент? — попитах.

— Тук става дума само за подозрение от моя страна, което не мога да потвърдя. А сега, госпожице Декарло, трябва да отивам на събрание. Ако искате от мен цитат за Ник Спенсър, ето какво ще ви кажа: Ник беше добър човек, воден от благородна цел. Ако някак се е заблудил по пътя, убедена съм, че не е било от егоизъм.