Джефри Дивър - И няколко червени рози

„Катрин Данс няма да остане впечатлена от детективските ми умения“ — помисли си Боулинг.

Набра 911, докладва, че е видял Травис Бригам, и обясни къде. Диспечерът съобщи, че полицейската кола ще пристигне след пет минути.

„Дотук с юношеската дързост“ — каза си професорът. Университетът, преподаването, интелектуалните занимания бяха стихията му. Вселената на идеите, не на действията.

Умееше да залавя убийци във виртуалния, а не в реалния свят.

Тръгна към клуба да посрещне полицейската кола. Но му хрумна, че постъпката му не е чак толкова нелогична, не е глупаво мъжкарско перчене, а израз на вродената му потребност да разрешава загадки, да разбулва мистерии. Винаги се бе стремил да опознава обществото, човешкото съзнание и сърце.

Още една пресечка. Какво толкова? Полицаите бяха на път. Някой по улицата можеше да е забелязал момчето да се качва в кола или да влиза през прозореца на съседна къща.

Професорът се върна и тръгна по алеята към водата. Почуди се кога ли ще види пак Катрин. Надяваше се да е скоро.

Представи си зелените й очи точно когато момчето изскочи иззад кофата за боклук на три крачки от него и го стисна за гърлото. Ноздрите му се напълниха мъчително с миризмата на непрани дрехи и младежка пот. Сребърно острие си проправи път към врата му.

Долепила телефона до ухото си, Катрин Данс се насочи към предния двор на къщата на Джеймс Чилтън в Кармел. Благодари на събеседника си, паркира и се отправи към колата на шерифството, в която седеше дежурният полицай.

— Здрасти, Мигел — поздрави тя.

— Привет, агент Данс. Тук всичко е спокойно.

— Добре. Господин Чилтън се прибра, нали?

— Да.

— Ще ми направиш ли услуга?

— И още как.

— Излез от колата и застани до нея. Облегни се, да речем, на вратата, та да те виждат отдалеч.

— Разбира се. Нещо се мъти, а?

— Ще видим. Просто постой. Не мърдай, каквото и да стане.

Той кимна несигурно, но излезе от колата.

Данс се запъти към входа на къщата и натисна звънеца. Музикалният й слух долови фалшивите тонове на финала.

Чилтън отвори и примигна учудено.

— Проблем ли има?

Данс хвърли поглед през рамо и извади белезниците.

— Какво… — ахна той.

— Обърни се и сключи ръце зад гърба.

— Какво става?

— Веднага! Направи го!

— Но…

Тя го стисна за рамото и го побутна да застане гърбом. Той понечи да заговори, но тя го прекъсна:

— Шшт. Арестувам те за незаконно проникване в чужда собственост.

Белезниците щракнаха.

— Но как? В чия собственост?

— На Арнолд Брубейкър.

— За вчерашния случай ли става въпрос?

— Точно така.

— Но ти ме пусна!

— Тогава не те задържах. Сега си променям мнението.

Данс му изрече правата.

По улицата се зададе тъмен седан. Сви и спря на покритата с чакъл алея пред къщата. Данс разпозна колата на патрулна полиция. Двамата служители на реда отпред — едри мъжаги — изгледаха любопитно Данс и излязоха. Хвърлиха поглед и към автомобила на шерифството и полицай Мигел Херера, който опипваше радиостанцията на колана си, сякаш се канеше да се обади и да разбере какво става.

Двамата новодошли се отправиха към Данс и Чилтън. Забелязаха белезниците.

— Вие пък кои сте? — объркано попита тя.

— Патрулна полиция. А вие, мадам?

Тя извади портфейла и се идентифицира.

— Катрин Данс. Бюро за разследване. Какво търсите тук?

— Дошли сме да задържим Джеймс Чилтън.

— Задържания?

— Вие го арестувахте?

— Точно така. Току-що. — Тя кимна към Херера.

— Я чакайте! — изръмжа Чилтън.

— Тихо! — нареди му Катрин.

— Имаме заповед за задържане — каза по-старшият. — И заповед за конфискуване на компютрите, папките и работния му архив. Всичко, което е свързано с „Чилтън Рипорт“.

Те показаха документа.

— Ама че нелепо! — обади се Чилтън. — По дяволите, какво става тук?

— Тихо! — рязко повтори Данс. После се обърна към полицаите: — По какво обвинение?

— Нахлуване в частна собственост.

— На Арнолд Брубейкър?

— Точно така.

— Току-що го арестувах за същото — засмя се Данс.

Полицаите местеха очи ту към нея, ту към Чилтън, печелейки време. Накрая кимнаха едновременно. Явно за пръв път се сблъскваха с подобен проблем.

— Е — подхвана един от полицаите, — ние носим заповед.

— Разбирам. Но той вече е арестуван и Бюрото има право да разполага с компютрите и документите му. След няколко минути ще ги приберем.

— Ама че глупост! — избъбри Чилтън.