Джефри Дивър - И няколко червени рози

Кръстоносецът поне временно беше изчезнал.

Данс ги остави на спомените им и тръгна към задния двор.

— Здрасти! — стресна я глас откъм храстите.

Видя младия полицай, който им помагаше напоследък.

— Дейвид Рейнолдс.

— Здравейте, полицай!

— Наричайте ме Дейвид — ухили се той. — Чух, че бил тук. Без малко да го спипате.

— Без малко. За съжаление.

Носеше няколко очукани метални куфарчета с надпис „Шерифство Монтерей“.

— Жалко, че не можах да кажа нищо определено за клоните в двора ви — онзи кръст…

— Аз също — вдигна рамене тя. — Сигурно е било съвпадение. Ако подрязвах дърветата както трябва, нямаше да се съмняваме.

— Имате хубава къща.

— Благодаря. Ако изключим хаоса в задния двор.

— Не. Наистина изглежда уютно.

— А ти, Дейвид? В Монтерей ли живееш?

— Навремето живеех тук. Имах съквартирант, но той се изнесе, та се наложи да се преместя в Марина.

— Е, оценявам усилията ти. Ще те похваля пред Майкъл О’Нийл.

— Наистина ли, Катрин? Страхотно! — засия младежът.

Рейнолдс започна да огражда двора с полицейска лента. Данс се вгледа в центъра на жълтия трапец — забит в земята кръст и разпръснатите розови цветове.

Погледът й се устреми към монтерейските хълмове, после се спусна към синята ивица на залива.

Гледката беше прекрасна.

Но днес навяваше безпокойство като ужасната маска на Кетцал, демона от „Дименшън Куест“.

„Ти си някъде там, Травис.“

Къде? Къде?

Играеше си на ченге.

Беше хванал следата — мястото, откъдето Травис вероятно бе пуснал в блога рисунката с маската и пронизаната женска фигура, която приличаше на Катрин Данс. Мястото, където момчето сигурно играеше любимата си игра — „Дименшън Куест“.

Беше успял да свърже думите, които откри в призрачните тунели на компютъра на Травис, с „Лайтхауз Аркейд“ — голям компютърен клуб в Ню Монтерей.

Появата на обществено място, естествено, излагаше момчето на опасност. Но ако подбираше внимателно маршрутите, носеше слънчеви очила и шапка и не слагаше якето с качулка, както го описваха телевизионните репортери, вероятно можеше да се придвижва сравнително свободно.

А и пристрастените към онлайн игрите нямат избор, освен да рискуват.

Аудито на Боулинг сви по „Дел Монте“, после по „Лайтхауз“ и се насочи към компютърния център.

Изпитваше странна възбуда. Прехвърлил четирийсетте, професорът живееше предимно в света на интелекта. Не му липсваше смелост. Имаше опит в алпинизма, гмуркането и ски спускането. Вселената на идеите също подлагаше на опасност кариерата, репутацията и себеуважението. Беше воювал с колеги. Търпеше злостни критики в уебсайтовете — като кампанията срещу Травис, само че с по-добър правопис, граматика и пунктуация. Напоследък го нападаха, понеже се обяви срещу обмена на файлове със защитени авторски права.

Не беше подготвен за толкова яростна атака. Разпънаха го на кръст… наричаха го „проклет капиталист“, „курва на големия бизнес“. Особено му допадна прозвището „професорът на масовото унищожение“.

Някои колеги не му говореха.

Но злополучията му не можеха да се сравняват с риска, който Катрин Данс и колегите й поемаха ежедневно.

И който поемаше сега той.

Игра на стражари и апаши…

Помагаше на Катрин и останалите, разбира се. Чувстваше се удовлетворен и признанието им го ласкаеше. Но попаднал в кипежа на събитията — непрекъснатите телефонни обаждания, лицето на Данс, което менеше изражението си при всяка новина, ръката й, която разсеяно докосваше черния пистолет — Боулинг закопня да се включи по-активно.

„И още нещо, Джон?“ — саркастично се запита той.

Е, да, май се опитваше да я впечатли.

Колкото и да е абсурдно, изпита ревност от близостта й с Майкъл О’Нийл.

„Държиш се като момче“ — укори се.

Но нещо в нея го привличаше неудържимо. Необяснимо, естествено. Както с всички чувства, които пламват или бързо, или никога. И двамата бяха необвързани. Той беше преодолял раздялата с Кейси (поне донякъде). Дали Катрин беше готова да опита отново? Смяташе, че долавя някакви сигнали. Но как да е сигурен. Не беше експерт по езика на тялото като нея.

Още повече, че спадаше към мъжкия пол, генетично обременен със заслепение.

Боулинг паркира сивото си ауди до „Лайтхауз Аркейд“, в странична уличка, в ничията земя на север от Пасифик Гроув. Навремето кварталът Ню Монтерей с тесни магазинчета и още по-тесни апартаменти беше притиснат между шумно военно поделение и религиозна обител („Лавърс Пойнт“ беше кръстен на преданите Богу, а не един на друг). Сега районът беше безличен като евтин мол в Омаха или Сиатъл.