Джефри Дивър - И няколко червени рози

— При родителите ми. Децата на Доналд са при тях.

— Тогава вървете при тях, докато намерим Травис.

— Бихме могли — съгласи се жената.

— Ти иди — каза Доналд. — Аз няма да напусна Джим.

— Не можете да му помогнете — намеси се Данс.

— Напротив. Моралната подкрепа е важна. Изживява ужасен период. Има нужда от приятели.

— Убедена съм, че оценява лоялността ви — продължи Катрин, — но вижте какво се случва. Момчето знае къде живеете и очевидно ви е набелязало.

— Може да го заловите след половин час.

— Не е сигурно. Настоявам, господин Хокън.

— Няма да го напусна — твърдо отсече мъжът. После смекчи тона: — Трябва да ви обясня. — Хвърли поглед към жена си и продължи: — Първата ми съпруга Сара почина преди няколко години.

— Моите съболезнования.

Хокън вдигна рамене. Не търсеше съчувствие. Ситуация, до болка позната на Данс.

— Джим заряза всичко. След час беше при мен. Цяла седмица остана при мен и децата. Помагаше ни — на нас и на родителите на Сара — за всичко. За погребението, за домакинстването и прането. Аз бях като парализиран. Нищо не можех да правя… Може би ми спаси живота. И със сигурност ми спаси разума.

Данс не успя да потисне спомена за месеците след смъртта на съпруга си, когато Мартин Кристенсен — като Чилтън — й помагаше безрезервно. Тя не би посегнала на живота си — заради децата — но неведнъж си мислеше, че полудява.

Разбираше чувствата на Доналд Хокън.

— Няма да си тръгна — повтори твърдо той. — Няма смисъл да настоявате. — После прегърна жена си и каза:

— Но ти се върни. Искам да отидеш.

— Не, оставам с теб — без никакво колебание заяви Лили.

Данс забеляза как в очите й греят обожание, щастие и решимост… Сърцето й подскочи. „Той също е изгубил първата си съпруга, преодолял е мъката и е открил отново любовта. Възможно е — помисли си Данс. — Виждаш ли?“

После затвори вратата на миналото.

— Добре — съгласи се неохотно. — Но веднага ще напуснете къщата. Ще отседнете в хотел. И ще ви назначим охрана.

— Разбира се.

В този момент пред къщата изскърцаха спирачки. Долетя разтревожен вик. Данс и Каранео излязоха на верандата.

— Всичко е наред — провлече Албърт Стемпъл. Липсваше само южняшкият акцент. — Чилтън е.

Блогърът явно бе чул новината и бе пристигнал незабавно. Изкачи стълбите на бегом.

— Какво стана? — Данс с изненада долови паника в гласа му. Гняв, дребнавост, арогантност — с тях бе запозната, но никога уплаха. — Добре ли са?

— Да — отвърна тя. — Травис беше тук, но Доналд е добре. Съпругата му също.

— Какво стана?

Тя забеляза, че яката на сакото му е запретната навътре.

Хокън и Лили излязоха на верандата.

— Джим!

Чилтън се затича и прегърна приятеля си.

— Добре ли си?

— Да, да. Полицаите дойдоха навреме.

— Заловихте ли го?

— Не — отвърна Данс, опасявайки се, че Чилтън ще започне да ги критикува. Но той стисна здраво ръката й.

— Благодаря ти, благодаря. Ти ги спаси. Благодаря.

Тя кимна неловко и издърпа ръката си. После Чилтън се усмихна на Лили. В очите му се четеше любопитство.

Данс заключи, че явно за пръв път се срещат. Хокън ги запозна и Чилтън топло я прегърна.

— Много съжалявам за това. Не съм си и помислял, че може да ви нападне.

— Кой би могъл? — възкликна Хокън.

— След такова посрещане тя няма да поиска да остане — с тъжна усмивка констатира Чилтън. — Още утре ще си събере багажа.

— Напротив — макар и плахо, Лили най-сетне се усмихна. — А и вече купихме завесите.

— Забавна е, Дон. Най-добре тя да остане, а ти си върви в Сан Диего — засмя се Чилтън.

— Опасявам се, че не можеш да се отървеш и от двама ни.

— Трябва да заминете, докато заловят Травис — вече сериозно каза той.

— Опитвах се да ги придумам — додаде Данс.

— Няма да напускаме града.

— Дон… — започна Чилтън.

— Имам разрешение от полицията — разсмя се Хокън и кимна към Данс. — Тя се съгласи. Ще се скрием в хотел. Като Бони и Клайд.

— Но…

— Никакво „но“, приятелче. Оставаме. Не можеш да се отървеш от нас.

Чилтън отвори уста да възрази, но забеляза упоритата усмивка на Лили.

— Никой не може да ми нареди какво да правя, Джим.

Блогърът се засмя отново.

— Така си е… Благодаря ви. Отседнете в хотел. След ден-два историята ще приключи и ще се върнем към нормалния ритъм.

— Не съм виждал Пат и момчетата, откакто се преместих — каза Хокън. — От три години.

Данс изгледа блогъра. Нещо в него се промени. Сякаш за пръв път виждаше човешкото му лице. Тревогата за приятеля го бе изтласкала от виртуалния свят обратно към реалния.