Джефри Дивър - И няколко червени рози

„Лайтхауз Аркейд“ изглеждаше мрачен, овехтял и миришеше… е, на адреналин.

Ориентира се в сюрреалистичната обстановка. Играчите — предимно момчета — седяха пред терминалите, взираха се в екраните, движеха джойстикове или пишеха по клавиатурата. Сводестите стени бяха покрити с черен шумоизолиращ материал, столовете бяха удобни, с високи кожени облегалки.

Клубът осигуряваше всичко необходимо за пълноценно дигитално изживяване — слушалки, микрофони, волани и джойстикове за виртуално управлявани самолети, триизмерни очила и всякакви аксесоари за аудио-визуални и прочее синтетични връзки.

Боулинг беше писал за съвременните тенденции при компютърните игри — устройства за пълно вглъбяване, разработени първо в Япония, които позволяват на децата да се изолират изцяло от реалния свят. Логичен процес в родината на хикикомори — „усамотението“: все по-популярен начин на живот при младежите, предимно мъже и момчета, които се превръщат в отшелници и месеци, дори години наред не излизат от стаите си, живеейки единствено с посредничеството на компютъра.

Шумът го дезориентира; дигиталните звуци създаваха истинска какофония — експлозии, изстрели, животински викове, зловещи крясъци и смехове, — съчетана с хор нечленоразделни разговори в микрофоните с други геймъри по света. В слушалките отекваха отговорите. От време на време от гърлата на отчаяни геймъри — осъзнали тактическа грешка или на път да умрат — излитаха възклицания и ругатни.

Клубът „Лайтхауз Аркейд“ — сиамски близнак на хиляди подобни из цялата планета, бе последният подстъп на реалния свят преди пълното потапяне във виртуалния.

Телефонът на Боулинг завибрира. Погледна към екрана. Съобщението от Ърв гласеше: „Преди пет минути Страйкър влезе в ДК!“

Боулинг се огледа. Дали Травис беше тук? Заради изолационните прегради виждаше два терминала.

Зад рецепцията стоеше дългокос служител, вглъбен във фентъзи роман, сякаш наоколо цареше мъртва тишина.

— Търся едно момче, тийнейджър — обясни Боулинг.

Служителят повдигна иронично вежди.

Търся дърво в гората .

— Та?

— Играе „Дименшън Куест“. Да сте включвали някого преди пет-шест минути?

— Не включвам никого. Играе се с карти. Купуват ги или от мен, или от автомата. — Дългокосият го огледа изпитателно. — Баща ли сте му?

— Не. Просто искам да го намеря.

— Мога да проверя в сървъра. Да видя кой играе „Дименшън Куест“.

— Наистина ли?

— Да.

— Страхотно.

Но момчето не помръдваше, вперило очи в Боулинг през дългия неизмит бретон.

Аха. Ясно. Преговаряме значи. Колко мило. На четири очи. След секунда-две двайсетачките изчезнаха в джоба на непраните дънки на младежа.

— Аватарът му е Страйкър, ако това ще помогне — каза му Боулинг.

— Ще се върна след минутка — изсумтя дългокосият и изчезна.

Той го видя да се отправя към офиса в далечния край на залата.

Върна се след пет минути.

— Хмм… да… Страйкър играе „Дименшън Куест“. Току-що е започнал. Кабина 43. Ей там е.

— Благодаря.

— Аха.

Дългокосият потъна в четивото си.

Боулинг трескаво обмисляше какво да предприеме. Да накара служителя да опразни клуба? Не, Травис щеше да избяга. По-добре беше да позвъни на 911. Но първо да провери дали момчето е само. Дали носи оръжието?

Представи си как се прокрадва зад Травис, измъква пистолета от колана му и го задържа, докато пристигне полицията.

Не, не бива. В никакъв случай.

С потни длани Боулинг се отправи предпазливо към кабина 43. Надзърна крадешком. Върху екрана на компютъра сияеше пейзажът на Етерия, но столът беше празен.

И между кабините нямаше никого. Кабина 44 беше празна, но в 42 играеше момиче с къса зелена коса. Боулинг се приближи към нея.

— Извинете.

Момичето нанасяше светкавични удари на опонента. Най-сетне създанието падна мъртво и нейният аватар се качи върху трупа и му отсече главата.

— Ммм… да? — рече тя, без да вдига поглед.

— Момчето, което играеше „Дименшън Куест“ тук? Познаваш ли го?

— Не. Джими мина оттук, каза му нещо и то си тръгна. Преди секунда.

— Кой е Джими?

— Момчето на рецепцията, естествено.

По дяволите! Даде четирийсет долара на нехранимайкото да предупреди Травис! Ама че ченге!

Боулинг изпепели с поглед дългокосия, задълбочен както преди в романа.

Професорът изтича навън. Сълзи замъглиха очите му, привикнали с мрака. Спря в страничната алея и примижа. Зърна забързан младеж да се отдалечава със сведена глава.